ЕДИН ДОСТОЕН ЖИВОТ

     Харизма на Рада, тя няма възраст; тя е красива, интелигентна жена: очарователна, жизнена по дух, финес в поведението ù, светска дама. 

    Участието ù в разговори – спокойна, непринудена и пленителна. 

    Това е Рада Въртунинска.

    Работейки в библиотеката, архива, културата, с изказване по форуми и срещи проличава нейната компетентност, отговорност, нейната активна жизнена позиция по разглежданите въпроси. Участва  в рубриката „Непознати и забравени” в сп. „Антимовски хан”. 

    Била е делегат  на два конгреса на културата. Получава плакет от висше военно училище в Чехословакия. Получава заслужени награди – ордени „Кирил и Методий – I, II, и III степени. Тя е отличник на Комитета на културата – Юбилеен медал 1300 г. България. 

    От месец септември 2008 г. е индивидуален член на СБУ.

    Рада Въртунинска е автор на книгите: „Когато горяха кладите”, „Сънища”, „Сказание за дървото на живота”, „Реквием за Живите” и други. 

    Книгите са написани с жив колоритен език. Изградени са върху автентични документи. Те създават напрежение, завладяват с оригиналния си изказ, с философските разсъждения, с правдиво разкриване на събитията. Нейните герои са от народа, от най-бедните  му  представители до аристократични родове на Добруджа. Рада обича героите си – пристрастна е към тях. 

    Най-силно впечатление  в  книгата са чистите взаимоотношения и високият морал, противопоставен на агресията. 

    „… Тя  познава  много добре  събитията, вникнала  е в тях, но с разбиране и философско твърдение  разкрива високия градус на драматизма на случващото  се, както в гражданското  време, така и във времето на героите си” – казва Сашо Серафимов. 

    С дълбок психологически усет Рада Въртунинска вниква в душата на своите герои, с което развълнува читателите и ги учи на добродетел-

ност. Тя дава възможност  на  читателя да изживее плавно ставащото в книгата, води читателя увлекателно  в  предстоящите  събития. Авторката  апелира  за обич, толерантност и уважение между хората. 

    „… В нейното слово има сила  и образ, с което Рада показва нещо нашенско, добруджанско и недвусмислено се разбира, че в тази земя, поробвана и ограбвана много години българи, достойни патриоти” – казва Кольо Герджиков. 

   С всяка своя книга Рада  Въртунинска изкачва нови стъпала към съвършенството. Нейните произведения ще оставят дълбока диря в нашата литература. Камелия Койчева казва за нея: „За мен, като добруджанка, Рада Въртунинска твори с висок професионализъм, но преди всичко с много любов.” 

    Именно затова тя заслужено получава награди на местно регионално ниво – вписана е в Почетната книга на гр. Добрич, носител на традици-

онната награда на Община Добрич по случай Деня на будителя, мно-

жество награди за принос в краеведството и краезнанието. 

    Рада е обградена с любов и уважение от близки и познати, навсякъ-

де, където е работила. 

    Творчеството ù  е известно не само в  Добрич и региона, но и в Монтана, Русе, София – Народната  библиотека  „Св. Св. Кирил и Методий”. А  в  международен  обмен нейният талант е познат в Конгресната  библиотека във Вашингтон,  Ню Йорк, Бритиш библиотека

в  Лондон, Националната  библиотека  в Страсбург и Букурещ, в Руска-

та библиотека в Москва. 

    Рада Въртунинска е предала на териториалния държавен архив своя  личен архив – биографични  документи, творческа и служебна общес-твена, фотодокументи. Времето ще покаже колко са ценни. Надявам се, че това историческо  наследство ще  бъде полезно на следващите поколения да знаят историята, бита и етническата особеност на нашия добруджански край. 

    Рада е недостижима със своето скромно поведение, но със завладя-

ващ и неповторим магнетизъм. Тя е истинска дъщеря на Добруджа, наследничка на Йовковия  стил, символ  на  благородство,  с  аристо-

крааатизъм в  държанието, следваща  предизвикателствата  на времето. Малко са хората с такъв душевен колорит и личностен авторитет в нашия град. Може би е прав Гил Шейли като казва: „Предизвикателството е котва в морето на втората зрялост, една нова бунтовна цел да се намери ново определение за средния период на живота и да се каже така, че всички да чуят: „Това е дар свише.”

© автор: Йовка АТАНАСОВА

             /Краеведски проучвания/

        /Запазени авторски права/

  

ЙОВКА АТАНАСОВА

     Йовка Атанасова е родена на 28 януари 1947 г.в село Храброво, Балчишко. Завършила е  Висшия педагогически институт в Благоевград. Магистър. Базов Базов учител на студентите от Шуменския педагогически институт „Епископ  Константин  Преславски”и Великотърновския Университет „Св. св. Кирил и Методий”. Носителка е на грамота на Община гр. Добрич за цялостна  педагогическа дейност и принос в развитието на просветното дело в града. 

    Йовка Атанасова Атанасова е член на съюза на учените. Издала  е книгите  „Детство, вълшебство и отговорност  (2004),  „Децата и ние” (2007), „Изкуството да общуваме с децата” (2008), „Децата радост и тревога (2009), „За  разумен  и щастлив живот”  (2010),  „Как да отстояваме себе си” (2011)  и „Съдбата ти е в твоите ръце” (2012). Член е на сдружението на  писателите в гр. Добрич и на форум „Българка”. 

ЗА ВАЖНИТЕ НЕЩА В ЖИВОТА

Споменавайки за важните неща в живота, всеки един от нас трябва да се замисли най-напред за приоритетите, който ни съпътстват докато сме живи, които не бива да загърбваме. 

Всички знаем, че на първо място в живота е семейството и редом с него любовта, уважението и толерантността.

Не бива да забравяме,че животът не е само красота и осеян с цветя, и рози. Житейският ни път е изпълнен с много трудности и всевъзможни други препятствия.

Човек се учи още от утробата на майката, като бебе и така до края на живота си, и винаги има с какво да допълва празнотите, дори никога не ще ги допълни.
Не напразно бащата на философията Сократ казва: „Аз знам, че нищо не знам.”

Самият той с Платон полагат основите на философията.
Сократ се стреми да подтикне хората да размишляват над своите постъпки, над разбиранията си за морала. Неговата максима ''аз знам че нищо не знам'' е израз на желанието му да се отърси от традиционните мнения и сам да премисли моралните ценности.
Всеки човек общувайки с другите, търси правилните отговори и определение за понятията като "Добро", "Справедливост" и "Достойнство".
В добродетелта се крие вечната истина, че човешкото познание е безгранично и колкото повече научаваме, разбираме че предстои още много какво да научи.

Трудно е да се живее с изненадите, които ни преследват. Животът ни кара  да прекарваме стотици часове в мислене и разрешаване на различни проблеми от всякакво естество. И когато даден проблем се разплете и стигне до финал, се появява следващия, който чака да бъде разрешен.

Бих определил човека като празен съд, който е почти запълнен,но все още има празно място, което трябва да се допълва.

За да се случат или не, нещата имат винаги своите причини. Те не идват случайно или с помощта на някакъв късмет.

Случват се и неща, които не очакваме, дори не желаем; например – болести, нараняване, влюбване, разлюбване, загуби и т.н., неща които тестват душата и нашето вътрешно "его".

Срещаме различни хора в живота.
Всеки има своя начин на поведение, загуби и т.н.; неща които тестват нашето вътрешно „Аз”, и ни изграждат, и оформят като личности. Зависи от самите нас ..., дали ще се поучим от грешките, които са от съществено значение.

Съществуват и други конкретни моменти, и неща, които също тестват,  и определят нашето поведение, психиката; и отклика към съответния събеседник, но не и да се поддаваме на антагонистично поведение спрямо другия. Въпреки това съществува антагонизъм във всичките му проявления.

Дългият и труден път на тестване на личния живот – със всичките му етажи, подробности и аспекти, които моделират, и същевременно оформят характера на отделната личност.
Както и да живее човек, никога не ще избегне неочакваните, трънливи, и жестоки неща, които ни заобикалят.

      _______________

©автор: Николай Пеняшки – Плашков /Запазени авторски права

гр. Добрич 

Романът „Теодор Буун. Момчето адвокат” от Джон Гришам

    (Ревю от Николай Пеняшки – Плашков)

                Този  вълнуващ  роман  „Теодор  Буум. Момчето адвокат” е рожба на  известния  американски  писател  Джон Рей Гришам, който  е известен  като  баща  на съдебни романи. Важно е да се отбележи, че той  е  сред  най-високотиражираните съвременни автори.
        Романът  „Теодор  Буум. Момчето  адвокат”, както и всички написани книги от този изключителен автор, са доказателство за изключителния експресивен изказ и стил на писателя. Той е от тези съвременни писатели, които не само са майстори на сло-вото, но и на така наречения „съспенс”. Това умение отразено в романа е изключително фино, което докосва вътрешните сетива и същност на читателя. 

     Именно тази ситуация поддържа ритъма и не позволява на любителите на книгата, докато  прочетат  и последния и вълнуващ пасаж на романа.  

        Написаните до тук предизвикателни разсъждения, предизвикват не само вниманието, но и желанието на страстния читател да разтвори книгата, за да я прочете със затаен дъх и вълнение. 

     В тази експресивна история, описана със стегнатия изказ и изключителен стил се откроява „образът” на главния герой Теодор Буун. Той е тринадесет годишен, жизнен и изключително умен, активен и продуктивен младеж.Израсъл е в адвокатско семейство. Като че ли по рождение  притежава умението и таланта  на всеки професионален  адвокат, и на съдия. Със своите качества и талант, и умелото боравене със словото, които характеризират  достойнството, и  го  издигат  на  нивото – характерно при високопоставените представители в правосъдната система.

           Теодор Буун живее и се упорито преследва  целта с амбицията да се докаже като бляскав адвокат или съдия и винаги да пели съдебните дела.

    Той присъства със  свои  съученици на съдебно дело, с което предварително  е запознат. Това  което знае за  подсъдимия, за когото предполагат, че е убил жена си. 

      Младият адвокат Теодор  знае много повече за подсъдимия, отколкото дългогодишните представители на правните и съдеб-ни  закони на щата. Той знае, че в града  има много адвокати и въпреки това и е убеден, че е техен съмишленик. Важно е да се отбележи, че  познава  всички  съдии, охраната  и  секретарката на съда, включително и законите на щата. 

    Теодор знае твърде много, а може би много повече от колкото се очаква за подсъдимия. Оказвайки се в центъра на този съдебен процес той не се спира пред каквито и да е препятствия. Това момче – адвокат, което има собствена кантора е подложен на висок  залог. Въпреки  това, той доказва  не  само с умението на словото, но и  със съществени  доказателства и печели това проточило  се трудно дело. Той  дава  всичко от  себе си по време на съдебния процес. В негово лице, правосъдието възтържествува. 

      Този  13-годишен  и  изключително начетен за годините си, непълно дете-адвокат -  главен  герой  в  романа, както в значителна поредица от вълнуващи романи. 

  Благодарение на изключителния стил, стегнатия изказ, без прекаляване с  метафори писателят  Джон Рей Гришам предизвиква чрез експресивното си слово читателя. 

      Този интересен и вълнуващ роман грабва читателя още от самото начало тази прекрасна история и държи да последния абзац на книгата. Тя заслужава не само внимание, но и да се прочете. 

   © автор: Николай Пеняшки – Плашков

     гр. Добрич

     23.11. 2016 г. 

       16:26 ч. 

                           

РОМАНЪТ “АШЕНДЪН” от СЪМЪРСЕТ МОЪМ

Романът “Ашендън” от английския писател Съмърсет Моъм е написан по времето на Първата световна война, когато авторът е бил служител в английското разузнаване.

С. Моъм бива изпратен в Швейцария, където се убеждава, че шпионския живот е отговорен, опасен и скучен, и няма нищо общо с книгите. Именно в този период писателят открива своя литературен образ Ашендън, т.е. себе си и го поставя на преден план, като главен герой в своето произведение.
Описаните случаи в романа се базират на истинските преживявания на писателя, както казах по горе като служител на английското контраразузнаване.Те са изключително реалистични, че докато се чете книгата, настръхват косите.
Романът е увлекателна и вълнуваща книга, отразяваща реалните факти от безкрупулния и жесток свят на шпионажа, написан с изискан майсторски стил, и изящество на словото на писателя Съмърсет Моъм.

***********************************

ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

“Ашендън, писател по професия, който се намираше в чужбина, когато войната избухна, успя да се върне в Англия чак в началото на септември. Така се случи, че скоро след завръщането си бе поканен на гости и там бе представен на един полковник на средна възраст, чието име не успя да чуе добре. Двамата обаче добре си поговориха надълго и широко.”  …

… “Ашендън допусна, че счита полковника за варварин, неспособен на по-възвишени чувства.
- Оставих го на гарата.
- Мистър Съмървил има дипломатически паспорт, така че ако желаете, той ще може да го пренесе през границата със своя багаж, без митническа проверка.”…

… ” Р. погледна Ашендън с онази негова едва забележима усмивка, от която лицето му придобиваше израза на опасна проницателност.

… “Като писател въпросът за насилието често занимаваше Ашендън и той си припомни онова страшно описание на убийство в “Престъпление и наказание”. Не искаше да мисли за такива неща, но темата сама се натрапи. Книгата падна на коленете му и втренчил поглед в отсрещната стена ( с кафяви тапети на мръсни рози), той се зачуди къде ли може да се извърши убийство в Неапол, ако се наложи.”…..

“Ашендън пое обратно нагоре по хълма. Беше се стъмнило. Студена ясна нощ с безоблачно небе и нова луна – тънък като конец блестящ бял сърп, който го подсети да преобърне три пъти монетите в джоба си. Едва прекрачил прага, и хотелът неочаквано го отблъсна с хладната си пошлост. Вонеше на зеле и варено овнешко. Стените във фоайето бяха облепени с афиши от железопътните компании, рекламиращи Гренобъл, Каркансон и баните в Нормандия.” ….

” Не веднъж Ашендън го бе наблюдавал в компанията на стария ирландски полковник и неговата съпруга, които бяха единственото друго семейство, отседнало в хотела; учтиво изслушваше отегчителните истории на стареца за войната в Египет, а с дамата се държеше кавалерски. Сега, когато Ашендън вече се бе сближил с Кейнър, откри, че в отношението му към него има повече любопитство, отколкото презрение.” …

” Ашендън живна. Слязоха на сушата. Дребният евреин взе багажа му, сам занесе паспорта на митническите власти, след което и двамата се качиха на файтона, който ги чакаше, и потеглиха към консулството.”

” Той държеше Анастасия Александровна в обятията си, докато пътуваха, главата ù бе отпусната върху рамото му, първо от Париж до Кале и после отново от Дувър до Лондон. Помисли си, че пътуването от Ню Йорк до Сан Франциско продължава пет дни. Когато пристигнаха на Виктория и зачакаха свободен файтон, тя го погледна с кръглите си, блестящи и леко изпъкнали очи.”

“Вечерта преди венчавката всички празнуваха заедно; Темпълтън и Ашендън останаха до късно; пиха шампанско, разправяха си вицове, смееха се и се забавляваха. Венчавката се състоя на следващата сутрин в черквата. Ашендън беше шафер. От санаториума присъстваха всички, които можеха да стоят на крака. Веднага след обяда младоженците щяха да потеглят.  Пациенти, доктори, сестри – всички се събраха да ги изпратят. Някой беше завързал стара обувка отзад на колата, а щом Темпълтън и съпругата му се показаха на вратата, обсипаха ги с оризови зрънца.”…

.....
автор: Николай Пеняшки - Плашков

Добрич;
23:20 ч.
6.1.2017 г.

ХАЙКУ - 1

Дъждовни капки
върху есенни листа.
Низ от бисери. 

.
Николай Пеняшки - Плашков
                     /Запазени авторски права/Добрич      3.1.2017 ; вторник; 23:27 ч.

БЕЗ ТЕБ НЕ МОГА...!

Знаеш, че те обичам!
Много, много те обичам!
С любовта си наранявам.
Знам, понякога
                  те наранявам.
От обич е...,
не бива да се извинявам!
Знам, че няма да простиш.
Признавам, съгреших...!

Във всеки облачен ден
ти си слънце за мен!
Моя си в сърцето...,
като слънце на небето.
Ти си в мен -
       душата и сърцето,
          и във всяка моя клетка.
Моя си, моя!
           Без теб
дъхът ми не стихва.
Моя си, моя! ...

И разстоянието
     не ще ме раздели
с теб, с гласа ти нежен,
който гали като коприна. 
   Липсваш ми
всеки ден, нощ, сутрин,
час, минута и секунда.
    Ти си като звезда,
моя пътеводна следа.

Знам, че се сърдиш.
Заслужавам,
           ще го понеса!
Знам, ще приема
с отворено сърце
всеки упрек твой!

Ще чакам с пълна вяра
                     гласа ти нежен,
да укроти в мене екземпляра;
   и с притихнало, очакващо сърце
да ме споходи любовта.

И този ден е слънчев.
Небето в синева
нежно ни прегръща
и топлина препраща.
Слънце жарко се усмихва.

Ти за мен си всичко -
нежна като кошута,
привлекателна като Афродита,
и тайнствена като химера!  

_______________
        автор: Николай Пеняшки - Плашков
                     (Запазени авторски права)
Добрич
втолник; 3.1. 2017 г.; 15:58

НИКОЛАЙ ПЕНЯШКИ - ПЛАШКОВ

Николай Пеняшки е роден 28.03.1955 г. в с.Галиче, общ. Бяла Слатина, обл.Враца. Семеен с две деца. По професия – машинен инженер. Живее в Добрич. След 1990 г.е работил в областта на търговията, маркетинга и рекламата в рекламните отдели на вестниците „Черно Море“ – Варна и „Изберете“ – Добрич .Работил е  като председател на фондация „Образование, Изкуство, Култура“, репортер и продуцент в бившата „Александър – телевизия“ – Добрич към предаване за изкуство и култура с водещ добруджанската поетеса Камелия Кондова. 

Издал е сборник с разкази и стихотворения, "Жаден съм...". Негови стихотворения, хайку стихове и разкази са четени на английски, арабски, немски, руски, френски, италиански и др. езици. Негови стихотворения са публикувани в литературен алманах "Антимовски хан" - Добрич, Антология "Културна палитра" - ЛИК - 2012 г., гр. Перник, електронно списание "Литературен свят, Литературен сайт "Разкази", списание за литература E-lit.info, литературен сайт "Cheti.Me". Други негови стихотворения са публикувани в електронна библиотека http://chitanka.info/. 

Предстои издаването на сборник с разкази, сборник с разкази и пиеси, и стихосбирка с поезия и хайку стихове. В момента работи над книга под заглавието "За живота и изкуството" - с разкази, новели, есета, рецензии, анотации, ревюта на книги, импресии, щрихи и пиеса. 

Николай Пеняшки е номиниран с национална грамота за хайку поезия през 2006 г. и с национална грамота за проза (разказ) през 2014 г., гр.Сафия. 

Николай Пеняшки - Плашков е член на "Конфедерация на българските писатели", със седалище гр. Бургас и Регионален координатор  на "Конфедерация на българските писатели"- област Добрич. Член е на "Славянско дружество в България"- гр. София, основано през 1899 г. и на "Дружество на краеведите "Отец Павел Атанасов" - Добрич. 

ТРЯБВА ЛИ

                            автор: Иван Атанасов 

Дали е всичко сътворено
във стих, във рими, във куплет
и трябва ли стихотворения
пак да се раждат занапред?

Безкрайно множество поети.
Безкрайно много стихове.
Те сътворяват във куплети
тревожните си светове...

Следени. Бити. И изклани.
Прокажени, с прокажен знак,
съдбите им са просто рани
и гледат звезден зодиак...

Те са белязани от Бога,
живеят в други свитове
и всяка викаща тревога
превръщат в звънки стихове...

Безкрайно множество куплети -
морета огнени слова...
Но трябва ли да викнем:Спрете!
Нима се плашим от това?!

О, трябват ни поети! Трябват!
Тук всеки сътворен куплет
е по-значителен от хляба...
Възкръсва ли убит поет?!

          из книгата: "Жар птица" от Иван Атанасов 
                          /запазени авторски права/ 

ДУМИТЕ

                           автор: Иван Атанасов

Думите са тайна съкровена.
Метеори. Урагани мощни.
Думите са паметни Вселени.
Думите се раждат само нощем...

Само нощем стихове се раждат - 
никой да не вижда. Да не чува...
Посред ден, словата се израждат,
не вълнуват. И съвсем не струват...

Във мълва и клюка се превръщат,
вложени в езика на тълпата,
портят силата си всемогъща, 
портят тайната и свободата...

Само вечер истини се раждат - 
тъмно тайнство. Светло откровение.
В лоното на мрака се обажда
неочаквано стихотворение...

Има тайнство в тайнството но мрака,
в лоното на мрачните селения,
там неясни образи те чакат
там те чакат светли откровения...  

                                   /Пълни авторски права/
Из книгата "Жар Птица" от Иван Атанасов
издателство: "Матадор" - гр.Добрич 

КУЧЕ

Дай лапа, Джим...
Сергей ЕСЕНИН

В очите кучи
доброта човешка,
а по главата -
белези от рани...
Ех, друже мой,
разбирам как е тежко
да бъдеш куче...
Куче да останеш!

Подай, приятел,
черната си лапа
и нека към луната
да повием...
Беляза ни с кама
животът грапав,
трошица щастие
не знаем ние...

Навън е мръсно.
Кучешки е тежко.
Бездомници
в калта
от глад умират.
Подгонен от омразата човешка
ти даже и трошица
не намираш...

______

автор: Иван Атанасов /Запазени авторски права/ 

БЕЗДОМЕН

Изсмяха се. И злобата жестока

като секира в мене се заби.
И аз понесох раната дълбока
сред хилядите стенещи съдби.
Одрипан. Със торба. С нозе подбити.
Сподирян с камъни и кучи лай...
А те са угоени. Важни. Сити.
И всеки свойто място точно знай...

Изсмяха се. Показаха ми пътя!
Отлъчиха ме. Тряснаха врата!
И слънцето към мрака се запъти.
Засрами се. И скри се от света.
Аз нямах и трошица във торбата.
Край мен крещеше злобна тишина,
бездомните закриля ги съдбата
и Господ даже носи им храна!

автор: Иван Атанасов (запазени авторски права) 

ИВАН АТАНАСОВ

    Иван Атанасов е роден на 28 май 1947 г. в добруджанското село Градини. През 1949 г. семейс-

твото му се преселва в гр. Генерал Тошево, където получава гимназиално образование. През 1971 г. завършва Педагогическия институт "Д-р Петър Берон"

- Шумен. От 1971 г. до 1975 година е учител в ИПС - 

Генерал Тошево, а през следващите пет години - в село Кардам, Добричко. Работи като главен редактор на вестник "Ленински зов", понастоящем "Добруджан-

ски глас" - Генерал Тошево.

   Носител е на първа национална награда "Дора Габе" за литература, както и на редица престижни литературни награди, сред които на гра-довете Добрич, Свищов, Хасково и Пазарджик. Първото му стихотворе-

ние е публикувано през 1961 г. във в. "Медицинска трибуна" - София, а от 1962 г. започват публикациите му във вестник "Добруджанска три-буна" - Добрич, под редакцията на Йордан Дачев и Драгни Драгнев. Сътрудничи на различни регионални и национални издания. Публикува в списанията "Септември", "Кил", "Жажда", "Матадор", в силистренски издания; вестниците "Народна култура", "Добруджанска трибуна" и др. Участва със свои материали в сборници и алманаси.

   Първата му стихосбирка излиза през 1991 г. под редакцията на Елка Няголова със заглавие "Колекция от криле". Следват "Път през огледа-лото" (1993 г.), "Душата ми върви"/1994/ - редактор Атанас Стоев; "Ос-

квернена любов" /1997/; "Между два свята" /1998/ - Любомир Кънчев; "Жестоки ласки"/2000/ - сатира; "Гълъбова песен" /2001/; "Данъчна държава" /2002/ и др.

   "Жар-птица" е дванадесетата е дванадесетата му самостоятелна книга.

ЕДНОРЪКИЯТ

Към този нечовешки страшен хълм,
където триединно светят
страдание и вяра, и надежда…“
 
                 Йордан Кръчмаров


Работех като пазач в СБА. В неделя сутринта беше топло. Слънцето усмихнато надничаше в дежурната стая. Седнал на мекия стол, пушейки, четях романа „Мътни времена“ на Ангел Веселинов“. По едно време някой изтегли притворения плъзгащ портал и извика. Излязох. Пред мене стоеше около четиридесет годишен еднорък мъж, леко брадясал, с кестенява къдрава коса и мургаво лице. Сериозните му тъмни очи излъчваха смесено чувство. Със здравата си мускулеста ръка буташе колело, към което бе прихванато леко триколесно ремарке. Дрехите му бяха доста износени, а обувките стари. Приличаше на вехтошар.
„Боже! – казах си аз – Докъде докара тази демокрация хората…?“
- Кого търсите? Днес никой не работи!
- Имам уговорена среща със Стефан Гюров.
- Съжалявам, не е сигурно дали ще дойде! Вие кой сте?
- Ангел се казвам. Уговорката беше, че ще дойде днес – каза той, като ме погледна виновно.
- Аз съм Петър – усмихнах се и запалих цигара.
- Извинявам се, може ли да седна на пейката? Уморих се.
- Разбира се, заповядай! – отговорих приятелски.
Едноръкият запали на свой ред цигара. Ръката му трепереше. Присви очи и изпусна тънка струя дим. Въздъхна тежко.
- За какво търсите Гюров?
- Трябваше да ми даде стари акумулатори. Събирам желязо, хартия, акумулатори, да изкарам някой лев за семейството си. Имам син и дъщеря, а и жена ми е без постоянна работа. Добре, че има шевна машина, която ползва като средство за препитание. Животът ни е доста труден. С една дума екзистенция. Откакто загубих ръката си, житието ми се указа неудача. Явно такава ми е била орисията.
Той замълча и пак въздъхна. През лицето му премина сянка. Това което ми каза, ме натъжи.
Въпреки вехтошарския си вид, изглеждаше интелигентен. Непознатият ми вдъхваше доверие.
- Ще трябва да изчакам Гюров. Познаваме се отдавна. Помага ми често с колата си. Добър приятел ми е. Не е егоист.
- Да те почерпя едно кафе? Заповядай в стаята!
От термоса сипах в две пластмасови чашки. Седнахме до ниската маса.
Погледът му се спря на романа и очите му оживяха. Въздъхна и каза:
- Чел съм два пъти книгата. Страхотна е! Доколкото си спомням авторът е от Белоградчишко, северозападният дял на Стара планина. Героите му са балканджии.
Разбрах, че е начетен и паметлив. Хвърли поглед и на стихосбирката на Иван Атанасов „Път през огледалото“, която също лежеше върху масата.
- Имам три негови стихосбирки и се гордея, че го познавам. Като автор, разбира се. Чел съм и други наши поети и писатели от Добруджа. Но да не те отегчавам, май се увлякох. Въпреки, че цял ден се боря за оцеляване, като се прибера, обичам да чета  преди заспиване. Един друг приятел ми носи книги. Често ми помага. Изключителен човек е. Ако не бяха приятелите, досега нямаше да ме има. Трудно е да си инвалид. Но независимо от всичко, имам надежда, че нещата някак ще се оправят.
Тези думи на Ангел ме изненадаха. Мислех си, че е разочарован от живота си. Приятно беше да говорим. Пред мен стоеше един културен и ерудиран вехтошар – страдалец. Подадох му цигара и сипах още кафе.
- Тъй както си говорим, да не изтърва Гюрата?
- Не бой се, всички минават от тука! – успокоих го.
Сетне Ангел заразказва одисеята си.
- Родителите ми бяха хора на тертипа. Баща ми беше ригорист - човек строг, с изисквания. Ведно с работата му, книгите бяха на първо място. Вдъхваше респект сред приятели и близки. За много неща се допитваха до него. Майка ми имаше страхотен глас, не че ми е майка, но така си беше.  Пееше често. Истината си е истина. Като завърших средното си образование, лятото бях при баща си в тухларницата където работеше. На една от машините загубих ръката си. Бях дълго време в шок. Изолирах се от всички и се затворих в себе си. Само книгите ми бяха приятели. Като четях, забравях за неволите. Живеех в собствен свят и не исках да се показвам навън. Но-о-о, да не ти досаждам…?
- Не, не…, – окуражих го. – А какво се случи после?
- От време на време почнах да излизам. Ходех в едно кафене и наблюдавах хората. Бях млад и имах нужда от другарка. Заглеждах се в другия пол. По стечение на обстоятелствата срещнах жена си, после се появиха и децата. Всичко това ми се отразяваше добре, пък и родителите ни помагаха  и им бяхме благодарни. Не след дълго починаха и тогава всичко  сякаш се обърна срещу нас.
Единственото ценно нещо  което имаме, е компютърът, подарък от един братовчед на жена ми, който живее в Австрия. От две години уча информатика.
Помага ми един приятел безплатно. С парите които изкарваме, издържаме двама ученици, макар че става все по трудно. Но ми се иска да вярвам, че положението ще се оправи някак.
Слушах Ангел и се удивлявах на волята  и надеждата му. За първи път се срещах отблизо с такъв човек. Мислех си, че мога да му помогна . Един познат търсеше помощник в гаража си. Трябваше да говоря с него и да го убедя, че макар и еднорък, този мъж ще му свърши повече работа от някой друг, най-вече с компютърната си подготовка… Можеше и други неща да направя за него. Реших да му подаря дрехи, макар и носени, но доста запазени. За жена му и децата, можех да измисля нещо. Беше ми удоволствие да помагам на хора, в такова положение, доколкото ми стигаха възможностите.
Често подминаваме чуждата болка и неволя, и оставаме безчувствени към нея. А на мене ми се искаше, да видя на лицето на този мъж усмивка и от тази мисъл ми ставаше, весело и хубаво на душата.
Той все още нищо не подозираше.

--------
P.S. Разказът е написан по действителен случай.
........ Включен е в предстоящата ми книга. 

автор: Николай Пеняшки - Плашков 

Добрич