ОТРАЖЕНИЕ - роман (втора глава)

ГОСТУВАНЕТО 


Сестра му Софка бе по-голяма с три години. Беше женена и имаше две деца – момче и момиче. Семейството ù живееше в квартал „Чайка”.
Родителите им, Стоян и Мария, живееха в същия район.
Иван всяка събота или неделя посещаваше родителите си.
Майка му го посрещна усмихната. Видът ù подсказваше взискателността към себе си. Понякога излъчваше строгост и неотлъчна сериозност. Косата ù не много дълга, леко къдрава и беше боядисана в бордо. С изключителната ù изисканост не личаха наличните 56 години.
- Добро утро, майко! – рече Иван, като я прегърна и целуна.
- Добро утро, сине! Влизай в кухнята! Преди малко опържих питки за закуска. Съвсем са топли.
Той влезе усмихнат.
- Татко, здравей!
Баща му беше седнал на ъглово канапе, което придаваше приятен вид на кухнята. На двете свободни ъглови стени имаше картини, изразяващи живопис – дело на сина му.
- Здравей, сине! Добре дошъл! Сядай до мен!
- След малко! Ще ползвам тоалетната и ще дойда.
Влезе с два пакета. Обърна се към майка си и рече:
- Майко, заповядай този скромен подарък!
- Благодаря ти, скъпи!
Сетне се обърна и към баща си, а усмивката не падна от лицето му.
- Татко, това е за теб. Заповядай!
- Благодаря ти, сине!
- Той отвори опаковката и изкара любимия си афтършейв. Дори си сложи от него.
- Честито! – обърна се жена му към него – Ухае страхотно! С цигарите за капак ще смесиш приятния аромат.
Той я погледна с усмивка и едно:
- Хм-м-м…!
- През това време Мария отвори и своя пакет. Имаше марков парфюм и една кутийка. Очите ù се зарадваха от красивото перлено колие.
- Страхотно е! Ще го закопчаеш ли, ако обичаш?
- Честито и на теб! От здраве да не се отървеш! – каза мъжът ù с лицеприятна усмивка.
- Хайде да закусваме! – предложи домакинята.
- Предполагам, че не си пил кафе тази сутрин? – и погледна сина си щастлива.
- Пих! Няма да откажа! Знаеш, че съм по кафетата! – лицето му се озари от усмивка.
- Какви са плановете ти за днес? – ненадейно попита баща му.
- Защо питаш? Дошъл съм да се видим.
Разбра намека на баща си и се усмихна. Катранените му очи заиграха, но не даваха никаква надежда.
- Не знам! – поклати глава синът му – Не мога да ти обещая! Знаеш, че в събота или неделя идвам да се видим, но животът ми минава. Бизнесът си е бизнес, но знаеш много добре, че в живота съм сам. Знам какво ще ме питаш. Благодарен съм за всичко, което сте направили и дали за мен. Осъзнавам много добре нещата, но сърцето и душата ми са полу-празни. Меко казано. За мен е много важно да открия жената на живота си, която да допълни и осъществи смисъла на битието ми. Жени бол, важно е да срещна сродната душа, но имам усещането, че този момент ще дойде скоро. Една мисъл на Анри Барбюс гласи: „Да разбереш живота и да го обикнеш в друго същество – в това е задачата на човека и в това е неговия талант; и всеки може да посвети себе си цялостно само на един човек”. Хубавите неща стават бавно, с много разум и мисъл, подбор и пресяване. Млади неомъжени дами много, но дано имам късмет.
- А какво стана с онази твоя приятелка, с която подържахте връзка преди две години? Как ù беше името? – попита баща му, като поглади с дясната си ръка фино подържаните мустаци и брада тип катинарче.
- Невена. Не си паснахме. Оказа се неподходящата жена за живота ми.
- Ти си знаеш най-добре. Няма да те питам какво означава според теб неподходящата жена. – рече баща му, въздъхвайки, разтривайки челото си с пръсти. Сетне въздъхна още веднъж. – Много забатачи личния си живот…! Не ми е работа да ти се бъркам! Нямам право! Въпреки това ми позволи да те посъветвам за последно – свали малко нивото на изискванията си!
- Стояне! – обърна се Мария към него – Остави сина ни сам да си решава проблемите! Напълно съм съгласна с него и одобрявам това, което мисли, дори и решенията му…!
- Татко, мама е права! Хайде да говорим за друго! – каза Иван, а усмивката му озари стаята – Аз започнах този разговор и ще го приключа. Нека изкараме хубав и прекрасен ден!
- Добре–е–е, добре! – отговори Стоян със щастливо лице, като потвърди с ръце казаните от него думи.
Замълчаха за известно време.
- Момчета, какво се умълчахте? Сине, ще се обадя на кака ти и Върбан да дойдат за обяд. А вие двамата идете в хола и изиграйте по някоя игра табла или шах! Хем ще ми отворите място в кухнята! Е… не че е тясна! – усмихна се на свой ред с лека ирония – А ти, Стояне, можеш да отидеш на риболов утре! Днес обърни внимание на сина си! Не се знае какъв вятър ще го завее утре, или пък привечер?! Ако ви се допие бира има в хладилника.
- Майко, има ли достатъчно бира за обяд? Когато се обадиш на кака, уговорете да се срещнете в супермаркета. Купете пържоли, възможно най-голямата торта и ракия „Троянска сливова”. Няма значение, че татко има, но да не му изпразваме барчето! – каза той с ирония – Освен това вземете студено мезе и ядки по ваш избор! Вземи тези пари да напазаруваш!
- Но, сине, защо ми даваш!
- Мамо-о-о, моля те! Нека този път аз да платя!
Баща му беше наредил пуловете за таблата и го чакаше.
- Иване, идваш ли? Нямам търпение да те бия и този път. Донеси насам пепелника, цигарите, а може и по една бира!
Синът му донесе поръчката с един поднос и я разположи на ниската маса.
- Заповядайте, сър капитан! Така ли Ви обслужваха навремето вашите подчинени, когато плавахте? – попита Иван и на лицето му се появи лека иронична усмивка.
- Голям зевзек си! Ще видиш откъде изгрява слънцето, като те бия на табла, та чак облаци ще се появят над главата ти!
Холът бе доста голям – обзаведен изискано, с усет за уют и красота. На стените имаше картини с пейзажи и два портрета от извести художници, донесени навремето от баща му, когато беше плавал зад граница. Два пейзажа бяха изпълнение от майсторската ръка на Иван.
- Ще играем ли на вързано? Съгласен ли си? Не забравяй, че имам диплома и награди от турнири на табла и шах! – усмивката рядко падаше от лицето му.
Баща му го гледаше със сериозен поглед и присвити вежди. Сетне показа своята обичайна усмивка на победител и отговори:
- Ще ти дам аз на тебе едни дипломи и награди! Когато играем, почти винаги те бия. А за вързаното съм съгласен. На бутилка уиски, или на нещо друго…?
- Изборът е твой, като домакин. А колкото до боя на табла, не забравяй, че като твой син и шампион на тези игри, от време на време трябва да ти отпускам по някоя игра! Все пак трябва да уважавам старшията! Нали така, татко?!
- Ти какво?! На подбив ли ме взимаш?! Хайде, от мен да мине, сине! Ще почваме ли вече…?
- Добре-е-е! Да играем! На уиски или на хубава ракия? – попита той наново – Избирай така, че да не ти бръкна дълбоко в джоба! – а усмивката не падна от лицето му.
- Този път нека бъде „Бисерна” ракия!
- Ти какво, да не се уплаши, а… щом падна от марково уиски на ракия!
Бащата се почувства засегнат от думите на сина си, но за да излезе от неловкото положение, каза:
- При положение, че в барчето имам уиски, няма да ми е излишна хубава ракия, въпреки че от нея ми е останало три четвърти съдържание.
- Да почваме, че времето тече! Първо наздраве! – подкани го младежът с приветлива усмивка, като вдигна бирената бутилка с дясната ръка.
- Наздраве, сине! Нека господ да е с теб!
Остана последна игра при равен резултат. Положението бе на ръб.
- А сега искаш ли почивка? – попита бащата притеснен.
- Не, сър! – отговори Иван и погледна баща си с ясен, спокоен и ироничен поглед, съчетан с приятна усмивка.
През досегашния си живот се научи да приема почти спокойно нещата, ситуациите и всичко останало. Беше обработил доста добре някои свои характерни особености. Глътна от бирата и запали цигара.
- Мери! – извика Стоян.
- Кажи, скъпи!
- Отвори фризера, изкарай от онези мезета, които обичам и ни донеси по една бира! Играта доста загрубя… да я довършваме! – обърна се към сина си – Чувствам как ще спечеля баса.
- Дадено! Баща ми… не бъди сигурен, че ще спечелиш!
Крайният резултат бе в полза на Иван. Погледна баща си с тържествена усмивка.
Стоян бе стъписан от загубата. Знаеше, че рядко му се случваше да падне на табла. Замълча за известно време.
- Татко… наздраве! – подкани го синът му с цел да го отключи от неговото вътрешно „его”.
Бащата излезе от това положение, съчетано с гордост и отговори:
- Честито, майсторе! Печелиш с достойнство играта и „Бисерна” ракия.
- Благодаря, татко! И в моето барче има място за хубава ракия! – отговори той с усмивка.
- Ти какво, с моите камъни по моята градина ли! – рече засегнат бащата.
- Не разбираш ли от шега?! – попита учуден синът му и подаде приятелски ръка.
- Прав си, сине! – отговори със светъл поглед Стоян и хвана с двете си лапи ръката на мъжкото си чедо.

***

След около десетина минути се звънна на входната врата. Бяха Софка, Върбан и децата.
- Бабо-о-о, бабенце! – извикаха малките и се вкопчиха в нея.
- Вижте кой е в хола!
Влязоха бързо и почти едновременно извикаха:
- Вуйчо, вуйчо е тука!
Той клекна, прегърна ги и целуна нежно. Даде им по един шоколад „Милка”.
Те му благодариха по същия начин. Момчето Стоян беше на седем години, а сестричката Стела на пет.
- Здравей, како! – обърна се Иван към сестра си и я прегърна.
- Как е братчето ми?
- Добре съм! – отговори той щастлив – А ти, както винаги, си най-красивото цвете, а очите ти даряват с топлина и светлина душата и сърцето ми, твоята мъжка половинка и цялото семейство!
- Както винаги си кавалер и весел, а понякога до известна степен със закачка или ироничност. Така ще те запомня! – отговори Софка.
- Здравей, батко! – обърна се той към Върбан – Приятно ми е да те видя!
- На мен също е приятно да се видим! Здравей, татко! – обърна се Върбан към Стоян.
Беше свикнал да се обръща към него по този начин.
Разтеглиха ниската маса и наредиха табуретки около нея.
- А сега да видим, какво друго е взел вуйчо за децата!
Той им подари по една детска книга.
Обядът протече в приятни разговори и настроение. Иван дори свири на китара и изпълни няколко песни.
След като семейството на сестра му си замина, той се излегна за почивка. Като малки със сестра си бяха обградени с много обич и топлина.
Въпреки че бащата бе военноморски офицер, избягваше да прилага вкъщи професионалните си изкривявания и привички. В повечето случаи се съобразяваше със съпругата си, децата и техните желания. За него това беше основен принцип като съпруг и баща. Имаше моменти, когато не се усещаше за острите си приказки, но намираше подходящия момент да се извини. При него нямаше пороци, от които да се срамува.
Мария беше щастлива майка и съпруга. Притежаваше качества като силно самолюбие и гордост. Никога и за нищо не укоряваше мъжа си, по причината да запази неговото достойнство пред хората и децата. А той го заслужаваше.
Въпреки всичко имаха и своите човешки грешки и недостатъци. Пазеха своя вътрешна тайна, която не смееха да споделят…
Стоян оценяваше добродетелите на жена си, дори и поведението ù спрямо него, а това го правеше щастлив.
Майката обичаше да пее на децата си, да им чете приказки а понякога и друга литература. За нея бе голямо значение да сформира в тях естетическо възприемане на нещата, любов към книгата и други качества.
Конфликтните ситуации родителите решаваха без присъствието на децата.
Иван от сърце желаеше да открие жената на живота си, дори си представяше как би изглеждала. Направи опит да се отпусне, да поспи, но не можа. Полежа още малко и стана. Влезе в кухнята. Отвори хладилника, взе кола и си отряза торта. Изяде я с удоволствие. Отпи от безалкохолното и запали цигара.
Майка му го усети и влезе при него. Положи ръка на рамото му и погледна грижовно.
- Какво има, сине?!
- Знаеш много добре!
- Разбирам те! Остави цигарите, моля те! Те не помагат!
- Моля те, мамо! Знам!
- Искаш ли кафе?
- Може. Нека да е по-силно!
На лицето му се появи редовната усмивка.
- Каквото и да ти е, винаги намираш желанието и момента да се усмихнеш! А това е много добър подход за разведряване и самосъхранение… Двамата с теб, ако усещаш, сме конгениални. Предполагам, че разбираш какво искам да ти кажа!
- Да!
Той отвори хладилника, извади две коли – за майка си и него.
- Искаш ли торта? – попита Иван.
- Може.
След като изконсумираха всичко, реши да излезе.
- Майко, смятам да тръгвам.
- Ще се връщаш ли?
- Няма! Татко заспал ли е!
- Не. В хола е.
- Татко, тръгвам! Да не забравиш, че ми дължиш „Бисерна” ракия, като победител…! – усмихна се и махна с ръка приятелски.
- Довиждане, сине!
- Да не забравиш да сложиш таблата под възглавницата си!
- Не се подигравай, че ако те хвана, ще ми станеш на моряшки възел!
- Ти пък…! Бай, бай! – и се усмихна.

———————————————–
конгениален – родствен, близък но начина на мислене, по дарба

  --------------------------
© автор: Николай Пеняшки – Плашков

                                                                 / Запазени авторски права/

Издателство: Фондация "Образование, Изкуство и Култура"

        Издателски код:  978 - 954 - 91806 

ОТРАЖЕНИЕ - роман; (първа глава)

                   “Ние сме родени, за да живеем

съществено: нашето общество е

свод от камъни, който бе се срутил,

ако единият не поддържаше другия.“

Сенека

“Светът е огледало, от който те гледа твоето

собствено изображение. Хвърли към него тъжен

поглед, и срещу теб погледне мрачно лице; но

който се смее заедно с него, тай ще е намерил в

него весел и сговорчив другар.“

            У. Текъри                                  



                                СЕКСАПИЛНАТА КОЛЕЖКА

Иван Георгиев беше млад човек, който имаше своите амбиции и желания. Решаваше ли да постигне нещо в живота, не се отказваше, независимо от пречките, които съществуваха. Беше 28-годишен, не много висок, с гъста катранена, сресана назад коса, тънки плътни вежди, правилен нос и приятно матово, красиво лице. Стройната му атлетическа фигура и мъжка чаровност омайваха нежния пол.

Работният му ден бе към своя край.

Офисът и отдела към фирмата му се намираха в централна зона на Варна. След работа реши да се разходи.

Колежката му Валя усети намерението на Иван и попита:

- Може ли да изляза с теб и пием по едно кафе? Предполагам, че няма да ми откажеш.

- Разбира се! Няма! – и на лицето му се появи редовната откровена усмивка.

Той беше от тези работодатели, които не спазваха дистанцията, която обикновено я имаше навсякъде. Държеше се като приятел със служителите си. Независимо от това, изискваше всеки да спазва задълженията си.

- Ще тръгваме ли? – попита с чаровна усмивка Валя.

- Да тръгваме!

Вървяха по посока центъра. Иван я обходи с поглед и се усмихна шармантно.

- Скъпа приятелко, днес си особено красива… та чак сърцето ми спира! А и видът ти е божествен. Надявам се да не ни види някое твое гадже и да си изпатя?! – каза той и се усмихна.

- Благодаря ти! Трогната съм от комплимента! Колкото до другото, нямам сериозна връзка – на лицето ù се появи красива усмивка – Къде ще ходим?

- В кафенето срещу „Валентината”.

Избраха самостоятелна маса, за да разговарят, без да бъдат обезпокоявани. Валя беше с кестенява коса, кафяви очи, с фино почистени и очертани вежди. С прекрасния си вид привличаше мъжките погледи.

- Какво ще пиеш?

- Двойно кафе с кола – отговори тя и намести кокетно косата си.

Иван я обходи с поглед. Очите му излъчваха приятна и закачлива усмихва без да отваря устни.

- Ти какво…? – попита тя с предизвикателен поглед.

Направи подобно движение с раменете, приповдигна леко брадичка, а очите се свиха енигматично.

- Аз ли…? Предизвикваш ли ме? Нека да е така, готов съм да ти отговоря както пожелаеш.

- Скъпи, какво искаш да кажеш?! – попита учудено, а усмивката ù беше привлекателна.

- Добър въпрос. – отговори замислен – Можеш да си отговориш сама.

- Добра идея. Не ми е трудно да го направя. В природата ми е да усещам нещата и винаги съм се справяла.

- Предполагам, че имаш достатъчно развинтена фантазия и въображение – каза той със закачлива усмивка. – Нали, скъпа? Ще чакам!

- Аз също. Приемам предизвикателството.

Минавайки край тях, сервитьорката прие поръчката, която бе изпълнена с малко закъснение.

- Иван си поръча водка „Борзой” и кола.

- Наздраве! Пожелавам ти много късмет и щастие в живота!

- Благодаря ти! – втренчи поглед в него и продължи – Пожелавам ти да откриеш истинската любов, която да осмисли живота ти!

- Досега никой не ми е отправял такова пожелание – отговори той с настроение.

- Извини ме, но ще ти кажа следното! Внимавай какво търсиш и искаш, и особено с хората, с които общуваш.

Думите ù притесниха Иван. Очите и мисълта ù проникваха в неговата същност. Душата му бе като отворена книга. Валя отпи от колата, след това разтри челото и слепоочията си.

- Прощавай! Знам, че не си ме питал за тези неща, но…

- Ти-и-и, какво…!? Да не си гадателка?!

- Моля те, прости ми! Нямах желание да те засегна! А колкото до другото, имам такава дарба.

- Добре-е-е, добре! – натърти той, потвърждавайки с ръце – Прощавай, красавице!

- А колкото до другия разговор, който не довършихме преди малко, какво означава? Да не е игра на думи?! Ако е така, би било подигравка с чувствата и личността ми. Искам да знаеш, че те обичам и имам нужда от теб! Винаги се старая да прикривам чувствата си, когато съм на работа, понеже не е редно… А освен това си ми шеф. Може би ще трябва да си търся друга работа.

Замълчаха.

Слънцето припичаше на прибежки, понеже от време на време го закриваха плаващи облаци.

От вътрешността на заведението се чуваше приятна музика, която галеше слуха като коприна.

Иван не откъсваше поглед от събеседничката си, а дишането му бе неравномерно. Прехапа и навлажни устни. Сетне въздъхна.

- Чуй, Валя! Първо, ти започна разговора с предизвикателство, понеже те обхождах с поглед, поради твоята привлекателност. Присъщо е… Аз също изпитвам чувства към теб, които са по-различни от твоите. Уважавам те много и обичам като добра приятелка, но нищо повече. Аз също те желая, но не мога да се обвържа с теб за цял живот! Разбери ме! Не желая да ти давам празни надежди. Пожелаваш ми да открия жената на живота си, а после… Сигурен съм, че ме разбираш… ако… Колкото до работата ти, не е необходимо да напускаш, понеже си ми необходима като специалист.

- Благодаря ти, скъпи! Сигурна съм, че тази вечер ще изкараме с голямо удоволствие до утре сутринта – каза тя с привлекателна усмивка.

- А ти си толкова сладка и привлекателна хитруша, че не мога да ти откажа! Ако знаеш каква палавница си! – и редовната усмивка цъфна на лицето му.

След вечеря изкараха страхотна нощ, изпълнена с много страст.

    --------------------------

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

                                                                 / Запазени авторски права/

Издателство: Фондация "Образование, Изкуство и Култура"

        Издателски код:  978 - 954 - 91806 

СКЪПИ ПОТОМЦИ НА СИВКОВИЯ РОД

Човешкият живот е твърде кратък, за да го делим на части, но с гордост заставам пред вас, че 46 години от своя живот посветих на проучването на  Сивковия  род, чийто потомък съм. Преди  мен  това  са  сторили прадядо  ми по  бащина линия  Друми  Вълев  Сивков, синът  му Александър /1871-1961/ и сродниците му Тодор Златев Сивов и Едрьо Велчев Шидерски. Най-продължителна – от 1895 до 1956 г. била проучвателната мисия на Александър Друмев Сивков. Много са страниците за него в родовата история.Познат ни е повече като училищен и църковен настоятел в с. Смолница, Добричко. Твърде млад е, когато по негова инициатива през 1892 г. в селото е построена сградата на началното училище „Д-р Петър Берон”, запазена в автентичния си вид до наши дни. Има предание, че носел името на руския император Александър II. В дома му през годините на румънско-чокойското робство били окачени портретите на такива светли личности в нашата история, като Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Любен Каравелов и на други дейци на националноосвободителното ни движение. Притежавал безценни спомени за живота и безсмъртното дело на първите трима, съдбата на които за съжаление е неизвестна. Бил почитател на Вазовото творчество. По време на Балканската война бил в състава на 32-ри пехотен полк на 8-ма дивизия от II-ра армия. Учасвал в щурмуването на Охридската крепост. Говорел с възхищение за героизма на българските генерали, офицери и войници. За проявен героизъм в атаката на крепостта бил награден с „Кръст за храброст”

С уважение произнасял имената на генералите Георги Вазов, Радко Димитриев и Никола Иванов. Бил знаменосец на военния парад пред султан Селим до джамията в Охрид. През неспокойните септемврийски дни / вероятно на 7-ми септември/ на епичната 1916 година край с.Смолница,  Добричко, организирал погребението на 13 български войници  предимно  от селата  Мирково,  Софийско, и  Черни Вит, Тетевенско, от  Хасковско, и Първомайско. Издигнал  им огромен паметник, но румънците го съборили. Издигнал го повторно и изписал на  него имената  на героите. До техния гроб през 1932 г. погребал

сина си Петър /1910-1932/. Много години поддържал връзки с близки на загиналите. Изследователите на този клон на рода все още гадаят дали с тези събития на 6-ти септември 1916 г. не е свързана смъртта на баща му Друми Вълев Сивков. Дали заради героичната постъпка на сина му е убит?! Дали това е така – историята мълчи. Сто  години  след тези събития е вече невъзможно да има живи свидетели, а писмени извори не са замислени. Остава изследователите да извършат своето дело докрай. Дали Друми Вълев Сивков е бил убит на споменатата дата, или е  починал от тежък  стрес, ни  остава да гадаем. На преклонна възраст Александър Друмев Сивков /28.06.1871-04.02. 1961/ посетил с медицинска  сестра ранени  участници  във Втората световна война в софийска болница. Занесъл им хранителни продукти и ги подпомогнал с финансови средства. За заслугите му към Добруджа и България, добричката общественост реши една от улиците в града да носи неговото име.

Сивкови изпитвали приятелски чувства към руския народ – наш освобо-

дител от петвековното османско робство. Васил Александров Вълев Сивков,  който  живеел  в  Силистра, събирал  зърнени  храни  от Варненско, Силистренско и Добричко, и ги изпращал от Русе по Дунав за пострадалите от сушата през 1921-1922 г. южни райони на Русия. Баща му бил сред основателите на българското читалище „Съгласие” в Тулча, училищен и читалищен настоятел и стълб на българщината в града. Пишел стихове. Председателят му Александър Вълев Сивков /1841-1930/ регистрирал читалището като клуб /казино/ за четене на вестници. В него лекували 134 души.То привлякло бързо вниманието на българската културна общественост и консулското тяло в града. На сцената му системно се поставяли пиеси с прогресивно съдържание. Разпространявали се книги и вестници от България. До 1895 г. в него се

съхранявал – препис на Манасиевата хроника. Александър Вълев Сивков (1841- 1930) бил сред видните дейци на културата в Северна Добруджа,  голям  патриот  и  поет, чийто творчество  е  все  още неизследвано и достатъчно популяризирано.

Уважавана активистка на женското дружество „Надежда” в Тулча била високо-образованата  му  дъщеря – педагожката  Александрина Александрова Сивкова.

Будни  били и  синовете  му  Васил и  Петър.  Васил /24.VIII.1874-27.X.1964/ e погребан в Троянския манастир. Другият му син Петър /1886-1959/ завършил със златен медал финансови науки във френския град Нанси / според  други твърдения висше образование в белгийския град Анверс/. Бил  директор  на Интербанк и на  Съединени български банки. Почти целият му стаж бил на отговорен висш банков служител. И той  като брат  си  Васил  не  е оставил поколение. Умира  като  монах Александър. Погребан  е  до брат си. Когато изпращал  на кораба  от родният  му град  Тулча, за  да учи  гимназия, а  през 1907-1908 г.  и  Машинно  училище  най-малкият  от  синовете си  Иван, старият вече Александър Вълев Сивков му казал: „Бащино огнище не забравяй, стар обичай не презирай, чуждо задължение не поемай!”

Преди Първата световна война Иван Александров Сивков /1888-1957/ следвал във Висшата политехника /Кайзерлихе технише шокшуле/ в Берлин, а според други твърдения – в Берлин /Шарлотенбург/. Участвал в Балканската война като старши машинист в атентата срещу големия турски кръстосвач „Хамидие”. Отишъл на кораба „Надежда” и се включил в метежа. Бил сред организаторите на железничарската стачка през 1919 г.

Единствената дъщеря на инж.Иван Сивков и д-р на естествените науки Недялка Консулова – Мария /1919-2000/ завършила театроведство, музиковедство и пиано в София.

Дипломирала  се  е  в  Държавната  консерватория  със  специалност „Теория  на  музиката”. Била  много  години  помощник-режисьор  в Софийската опера, където постъпила още през 1945 г.

Вече  стана  дума  за  дъщерята на  Александър  Вълев   Сивков – Алесандрина /1878 – 1948/. И тя е родена в Тулча. Завършила естествени науки в Нанси. Получава научната титла „сисансие”. През 1898-1902 г.  е  първата  директорка  на  Българското  петокласно девическо училище в града. Преподавала френски език, зоология и ботаника.

След  дипломирането  си  в  Тулчанското  училище,  завършила  и Девическата във Варна, където се омъжила за широкия социалист адвоката Васил Димитров. За него споменава в книгата си за Гоце Делчев и видната английска историчка Мерсия Макдермот /1927/. Той завършва право в Женева, в края на XIX век. Упражнявал професията си във Варна и София. През 1903 г. е подпредседател на Върховния македонски комитет. Александрина и Владимир живеят в черноморския ни град около 1919-1920 г.

Той бил три пъти народен представител  в Провадия от социалдемокра-

тическата партия. Най-голямата му дъщеря Александра /1903-947/(Бея, Беичка)  била музикантка  и  оперна певица. Следвала в Милано и Мюнхен. Станала гимназиална учителка. Другата дъщеря на Алексан-дрина и Владимир – Мария / Мара, (1910-1965) завършила романска филология в СУ „Св.Климент – Охридски”. Задомила се за австриеца Лудвиг Роберт Лубих,  дългогодишен счетоводител в София. Синът им Владимир /1931 – 2000/ бил доцент и д-р на физико-математическите науки. Защитил дисертация в Санкт Петербург.

Сред видните личности от знатния български род в научната област е и проф. д-р  Цветан  Сивков – декан  на  юридическия  факултет  на Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий”. Достойни са делата на всички от голямата фамилия, посветила се в служба на род и Родина. Струва си в знак на обич и уважение на тези, които не са вече сред нас, да им свалим шапка с пожелание вечна да е паметта им, а на живите – достоен да е пътят им духовната слава на България, без която не можем и пред чийто неземни красоти коленичим в знак на синовна признателност!

   ____________

© автор: Атанас Пеев

        (Запазени авторски права) 

ПОЯВА И РАЗВИТИЕ КРАЕЗНАНИЕТО В ДОБРИЧКО

Сериозни литературни източници ни убеждават, че началото на неорганизираното краеведско движение у нас е положено с кореспонденцията между украинския историк и славянофил Юрий Венелин (1802-1839) и изтъкнатият български просветен деец и книжовник Васил Априлов (1789-1847) от Габрово, и преди всичко с писмата им от 27 септември и 9 октомври 1837 г. Двайсетина години по-късно техни последователи в Добруджа са учителите Марин Г. Радулов (1845-1907) и Балчо Нейков (18.10.1839-1917) от Потур, Тулчанско (или Акбунар, Мачин), а по-късно на това благосклонно дело се посвещават колегите им Паскал (Павел) Атанасов (1867-1960) и Ловчо Стоянов (1876-1963) от с.Красен, Генералтошевско. Последните двама му служат активно до към средата на XX век, когато с краезнание започват да се занимават младите юристи Данаил Бекяров (1911-2006), Любен Бешков (1925 -2011), Стоян Иванов (1920-1994) и Димитър Стоянов (Букурещ, 1925-1994).

Първите неорганизирани краеведи записват народни песни, гатанки, обичаи, обреди и спомени за живота и дейността на забележителни исторически личности. Още като студент по зоотехника през 1953 година по техния път тръгва Георги Топалов (1932-2015), чийто изяви през втората половина на XX и първото десетилетие на XXI век будят възхищение у почитателите за това занимание, превърнало се в наука с високи изисквания за богата обща култура, информираност и достоверност.

Други са измеренията в развитието на краезнанието в Добричко в началото на XXI век. Създават се дружества. Първото в Добруджа е основано в Добрич на 27 юли 2000 г. по инициатива на автора на този текст. Негови основоположници са 11 авторитетни интелектуалци. На 28.03.2008 г. дружеството приема за свой патрон изтъкнатия просветен, културен и църковен деец отец Павел Атанасов (1867-1960), роден в с. Паскалево, Добричко. С парични дарения на негови родственици и преди всичко на внучката му д-р на биологичните науки Илка Илиева (1939)на 28.04.2013 г. на сградата на Духовния център към православния храм „Света Тройца” в Добрич е открит барелеф с паметна плоча, дело на местния скулптор Христо Илиев (1951). Със скромна лепта от 400 лева за поставянето му участва и Дружество на краеведите в града.

Примерът на добричлии е последван от краеведите в Генерал Тошево, Каварна и Шабла. Дружеството на краеведите в Генерал Тошево е образувано на 29 октомври 2009 г. Председателства го известният местен журналист на свободна практика и изявен спортен деятел в миналото Илия Кишишев (1949). Дружеството е домакин на III Ден на краеведа, организира честването но на 110-годишнината от рождението и 30-годишнината от кончината на неговия патрон Георги Иванов-Бай Жоро (1904-1983) в присъствието на сина му н.с. I-ва степен Иван Георгиев (1933) и дъщеря му Елена Георгиева (1935). Представена е и книгата “Личност с име” на автора на публикацията. Учредители на дружеството са 14 популяри и авторитетни дейци на културата и общественици.

Основатели на дружеството в Каварна са 10 души. То носи името на известния в близкото минало, поет, белетрист и хоров диригент Иван Хадживасилев (1907-1967). През 1952-1953, той бил аптекар в Генерал Тошево. Имал творчески контакти с най-харизматичната и енциклопедична личност в селището Георги Иванов – Бай Жоро. Председател на каварненското дружество е поетът и журналистът Коста Ненов (1943). Дружеството в Черноморския град е създадено на 15 март 2013 г.Най-младото краеведско дружество в Добричка област е шабленското. Създадено е на 5 април 2013 г. Основават го 16 души. Те избират за председател младия историк Илия Христов Христакиев. Активна част от него са местни офицери от запаса. Въпреки и спорадично краезнанието намира почва за развитие на училищата. В с. Крушари действа кръжок „Млад краевед”. Усилено работят и децата в Хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий”, средните образователни училища „Петко Славейков” и „Св. Климент Охридски” и Професионална гимназия за аграрно стопанство в Добрич.

Като един от доайените на краеведското движение у нас имам впечатления за неговото все още плахо и колебливо развитие. Изтъкнатият теоретик и университетски преподавател по краезнание у нас проф. Марин Ковачев (1934) – председател на Съюза на краеведите в България при едно от деловите си в Добрич бе казал: Може да се каже, че Атанас Пеев се е потопил в краеведската тема още като ученик през далечната 1952 г., като написал първите си дописки в единствения тогава вестник в Добричка околия, „Добруджанска трибуна.” Той обаче смята, че това е станало официално през   януари 1965 г. Негова роля…” И това наистина е така. Първата ми сериозна кореспонденция в споменатия вестник бе за премеждията на добруджанския българин Тодор Бербенков (1887-?). Родил се в добруджанското село Свобода и като руски поданик получил повиквателна да участва в Първата световна война. Жестоките пътища на войната го отвели в Унгария. Останал там завинаги и се задомил за унгарка. Раждат им се деца. Като всички българи, живеещи там от десетилетия, започнал да се занимава с градинарство. По време на Втората световна война приютил в дома си български войници, някои от които били от родната му Добруджа. Момчетата му разказали за родното му село Свобода и го свързали с негови близки. Тодор Бербенков им разказва на български език, който все още не е забравил за житейските си премеждия. След повече от половинвековна раздяла с Родината гостувал на семейството на знатния добруджански строител Енчо Христов в Добрич, в чийто дом се срещнахме. Беше Януари 1965 г. Посрещна ме просълзен с думите: „Съдбо моя, невернице, где си ме довела…”. Определям тази среща за началото на моята краеведска дейност. Написах за нея във вестник „Добруджански строител, на който тогава имах щастието да бъда главен редактор. Не пропуснах този факт и в единствения тогава седмичен вестник в Добричко „Добруджанска трибуна”. Получих насърчителни писма на 6 юли 1976 г. от Величко Пенев Жечков от Стралджа, Велчо Калев (1927-?) на 4 ноември с.г.,  негов съгражданин, инж. Борис Симков (1923-?) от Смолян на 6 септември 1976 г., и от професионалния билкар Ангел Славов (1921-?) от Алфатар на 5 април 1976 г. С получаването на много писма започна и следващата година. Сериозно набъбна кореспонденцията ми с видния български краевед и родовед Илия Джагаров (1908-1987) от Габрово. В тях той ми съобщи, че го избрали за председател на окръжния център за родови изследвания. Бил родственик на поета и държавника Георги Джагаров. Бай Илия, както обичам да му казвам, ме обичаше като син. Незабравими ще останат няколкото ни срещи в Добрич. Насърчаваше ме с хубави и съдържателни писма продължител-но време. Първото бе с дата 30 август 1977 г. Неговите напътствия се оказаха полезни – на 10 септември същата година организирах в Добрич първата родова среща на Сивковия род, чийто потомък съм по бащина линия. Така положих основите на родовите проучвания в Добруджа по изискванията на

генеалогичната наука. С писмо от 3-ти април 1977 г. получих подкрепа и от моя братовчед доц. д-р Владимир Лубих (1931-2000) от София. Той ми изпрати и родословно дърво на неговия клон на рода, който е най-ерудирания. Това улесни до голяма степен проучването ми.

Кореспонденцията ми продължаваше да се увеличава. Отговарях незабавно на всяко писмо. Подкрепяха ме и колегите журналисти. Първи го сториха с писмо от 24-ти септември 1980 г. софиянката Лилия Динова и редакционния колектив на в-к „Антени” с писмо от 24-ти ноември същата година. Не останаха безразлични стралджани, където бе коренът на рода. Най-активен се оказа стълбът на духовността в малкия тракийския град – Стефан Иванов (1920-2002), известен и като Мисирков. Първото ми писмо бе с дата 8-ми септември 1981 г. Едно от първите печатни издания, в което можеха да се прочетат само краеведско-родоведски публикации, бе сборникът „Знай своя род”, чийто съставител бе пловдивският журналист Илия Зайков. С писмо от  12-ти април 1981 г. той ме помоли да участвам в изданието с проучването си за Сивковия род. Откликнах положително на поканата му. Усилено подготвях книгата си за рода. На 19 февруари 1982 г. написах писмо до Петкана Петкова, внучка на земеделския поет Цанко Церковски (1869-1926), с когото летопесицът на рода Едрю Шидерски (1888-1969) от Стралджа, поддържал активни политически контакти. На 5 март същата година изпратих писмо със същата молба и до големия български писател Николай Хайтов (1919-2002). За съжаление краезнанието се оказа непривлекателно занимание за младите. Всички знаем, че то е наука и не се отдава на всеки. Нужни са знания, хъс за работа, търпение, ровене в архиви, записване на спомени на възраст-ни хора, почтеност при цитиране на ползваните литературни източници-все качества, които вкупом не се срещат у всеки. А и статистиката не е твърде благосклонна – средната възраст на членовете на Добричкото дружество е близо 72 години. Стореното да се привличат млади творци е недостатъчно, а златното ключе те да се привличат все още не е намерено. А и никой не може да каже какво да се предприеме този проблем да се разреши веднъж завинаги, защото още дълго ще се чука не само на затворена, но и залостена врата.

И все пак добричкото краезнание стъпи на здрава почва и се развива успешно. Очакваме то да има ревностни последователи и почитатели не само в града, но и в останалите населени места, каквито са в Балчик, Тервел и с. Крушари. Там обществеността ще трябва да помисли не е ли време най-после да се създадат краеведски дружества и там. Време за отлагане отдавна няма. В това дело местните дейци на културата ще трябва да покажат себе си като организатори в най-добра светлина.

___________

© автор: Атанас Пеев

       (Запазени авторски права)

гр. Добрич

АЛХИМИЯ

         

автор: Николай Пеняшки - Плашков 

Времето
ме довя на тази земя.
Времето
ми поднесе любовта.
Времето
издуха младостта ми.
Времето
в стъкленица
ще затворя
и ще отпия!

(Запазени авторски права)

Стихотворението е от книгата ми "Жаден съм..." издателство фондация „ОИК“

КАКВО Е МЯСТОТО НА ПИСАНОТО СЛОВО В ДНЕШНИЯ ЗАБЪРЗАН СВЯТ?

   Когато говоря за писаното слово, за неговото тълкуване, значимост, място в обществото и общественото развитие, бих го определил като пъзел, поради неговата разнопосочност от послания, то трябва да намери своя читател или публика. Имам предвид различните възрасти, прослойки в обществото с техните изисквания, вълнения, стремежи и взаимоотношения.

   Писменото слово, това е книжното тяло – книгата.

  За да си отговорим на въпроса, има ли място книгата в днешния забързан свят – света на свръхтехнологиите и компютрите, най-напред трябва да сме наясно с въпроса: „Какво е книгата?”

Книгата – „художествена, техническа, икономическа и т.н.” е извор на знания, които ще обогатяват нашия кръгозор, и ще ни служат за цял живот в нашата работа, за да се чувстваме качествени хора и достойни граждани.

  Тя е дала мъдрост на нашите родители, дедите и прадедите ни. Книжното тяло е прозорец към вселената, света и ни дава възможност за откриване на нови светове, да се вгледаме в себе си, да опознаем и разгадаем както своя, така и заобикалящия ни свят. Книжното тяло ни разкрива един коренно различен свят, в сравнение с този, който живеем.

   Книгата обогатява нашата култура, формира мирогледа, съзнанието, подобрява речта на човека в писмена и наративна форма.

Книгата е израз и на еволюцията на човешкия ум. На база на еволюцията на човешкия ум, се развива и усъвършенства книгата – от глинената плочка, папирус, пергаментов свитък до съвременния ù вид, включително и електронен вариант.

   Терминът „книга” в днешния съвременен век на глобални технологии е тъждествен с така наречената on-line книга.

Световната класическа литература предлага изключителни творби, които са образец за истинска културна ценност. Българските книги са неразделна част от съкровищницата на човечеството. Едно от тези незабравими произведения е „История Славянобългарска” на Паисий Хилендарски, която е изключително и неоспоримо доказателство за силата и достойнството на писаното слово.

   В днешния забързан и динамичен век въпреки съществуването на множество медии, вестници и списания, книгата заема своето достойно място. Въпреки динамичното развитие на методите и средствата за масова комуникация и информираност, удоволствието да се прочете една книга остава на първо място. Универсалността на една стойностна литературна книга не може да бъде заменена от какъвто и да е информационен носител или предаване.

   Художествената литература оказва изключително важно значение върху мисленето, начина на живот, общуването и взаимоотношенията между различни прослойки в обществото. Тя повишава нивото на културата, която е огледало на всеки народ.

© Николай Пеняшки – Плашков

             (Запазени авторски права) 

За контакти: Николай Пеняшки – Плашков

peniashki@gmail.com

БЯГСТВО

Първа глава 

  Беше есента на 1978 година. На брега на Дунава край Силистра, в ранната утрин цареше необичайно потискаща тишина, която стягаше сърцето ми и не му даваше покой. Черните облаци бяха се спуснали ниско, задушаваха земята и всичко живо попадащо под обсега им. Трудно се дишаше тежкият въздух. Дори птиците нямаха глас да пеят в приспиваща горещина.  Силни гръмотевици разтърсиха земята и секунди след това заваля пороен дъжд, който ме събуди, и принуди да изляза от храсталаците, намиращи се край брега, където прекарах нощта. Лятото отиваше към края си, но все още беше доста горещо.

  Бях доста разстроен от ситуациите, случили се около мен. Изправих се бавно. Завъртях неспокойно глава и гневният ми поглед се насочи към бързите води на реката. Криех се от милицията, за да не попадна в ръцете ̀и. От два дни не бях ял нищо, но страха беше по силен от глада. Хванат ли ме, влизах в затвора или в поправителен лагер.Чувството, че съм уплашен, беше най-малкото... Страхувах се за живота си. Един мой съученик, заемащ отговорен пост в милицията – като символ на дългото приятелство, рискувайки собственото си положение, ми каза:

  - Румене, приятелю, бягай, документите ти за задържане ще бъдат готови до десет дни! 

  Послушах го и реших, да избягам от родината. Имах нужда от пари и затова реших набързо да продам, каквото можах. Сърцето ми беше обзето от мъка и страх. Мислите бяха неконтролируеми. Въпреки това трябваше да запазя самообладание и да се разделя с родното си място. От малък съм живял с мечтата да избягам на Запад. 

  Заминах за столицата да потърся помощ, но не се получи поради страх от опасностите. Мина доста време, но резултат никакъв. Само похарчих парите. От южната и западната граница пазеха строго.Трябваше да бъда предпазлив. България бе държава – затвор. Беше изключително трудно и затова реших да избягам през Дунава. Този вариант бе последният ми шанс да напусна родината. Беше опасно за живота ми да остана. 

   Паяжините на комунистическото гестапо бяха обхванали навсякъде. Трябваше да избягам възможно най-бързо. Поради тази причина дойдох в Силистра. Избрах най-дългия и труден път,  но може би най-сигурния. 

  Животът ми в България беше невъзможен. Бях попаднал в черните списъци на неблагонадеждните. Не отговарях на съществените изисквания на комунистите Имах дълга коса, носех се и се държах по-различно от другите. Често говорих за свободния западен свят, който бе идол за мен. Слушах радио "Свободна Европа" и западна музика, разбира се и българска музика.  Интересувах се от историята на развитите държави, включително и САЩ - тяхната икономика и култура. Затваряха ме често. Мъчеха ме обезумели и изпълнени с омраза, по причината, че не искам да работя за тях. За мен бяха безкрупулни негодници. Според мен животът, в който няма отредена свобода... – няма почитание към тези които я управляват.

  Не можех повече да понасям тази ситуация. Гадост от всичко и от отвсякъде... Отвращавах се от системата и желанието ми да избягам ставаше все по-голямо. Не желаех да гния по затворите, където тези глупаци и некадърници искаха да ме пратят и да прахосат младостта ми. Мразех ги и не криех чувствата си. Нещастията не можеха да продължават повече. 

    Някакъв шум от храсталаците отклони мислите ми... Огледах се внимателно, но не видях нищо. Все ми се струваше, че някой ме наблюдава. Усещах скрит страх – наследство от стабилния ми и винаги в състояние на тревожност живот. Седнах под едно дърво, за да се предпазя поне малко от дъжда. Душата ми бе потънала в мрак... Имах усещането, че времето минава бавно. Наблюдавах силния дъжд, който за мен в настоящия момент бе символ на свободата и обмислях  план за бягството. Нямаше време за мотаене...

  Дъждът спря към обяд. Небето се прочисти и слънцето се по – каза усмихнато.

  Легнах в скривалището и се опитах да поспя. Оставаше малко време да напусна родната земя. Не желаех да мисля за минали неща. Животът ми в тази държава беше свършил. Опитах се да сдържа гнева си. Не бях в състояние да прогнозирам предстоящите ситуации, моменти и дни. Можеха да бъдат само догадки. Не бях предприемал досега сериозни цели в живота си, който бе единствения смисъл за мен. На недалечен хълм от местоположението ми имаше малък ресторант, който внезапно оживя. Беше събота и предположих, че е сватба. Пристигаха коли. Чуваше се музика. Усетих приятна приятна миризма. Стомахът ме присви. Сватбарските писъци ме дразнеха. Чуваха се речи, ръкопляскания и смях. Един много оглушителен крясък в по-късния следобед ме накара да помисля, че вече са се напили. По тази причина реших да изляза от прикритието си. Изтърсих панталона и фланелката, за да не изглеждам съвсем съмнителен, и се приближих внимателно до външните маси в градината на ресторанта.

    Веселието беше в разгара си и всички бяха изцяло погълнати в шумотевицата. Сега бе подходящия момент да хапна нещо. 

    Поех крадешком към трапезите. Музиката зазвуча необичайно силно.

Чувствах се неудобно. Седнах на един стол и си налях чаша ракия. Отпих и погледнах наоколо. Алкохолът беше опиянил всички. Празненството набираше скорост като ракетен двигател. Отпих от ракията, която загря стомаха. Нервите ми се отпуснаха. Почувствах се по-спокоен и сигурен. Някой ми донесе салата. Последваха кюфтета, пържола и вино. Захванах се да ям лакомо, но срамежливо, с поглед закован в яденето. В целия този вихър от емоции, едно младо момиче ме дари с усмивка. Гледах като закован, без да реагирам. Страхът все още живееше в мен, но и нямаше намерение да ме напуска. Пипалата му сякаш бяха обхванали всяка частица от същността ми. Въпреки това, гладът и необходимостта да пийна бяха на водещо място. Дори мислите ми бяха вързани като коне на ясла. Извършваха някакви движения, но без резултат.

  Сватбарите бяха във вихъра си. Едни танцуваха. Други разговаряха по групички, и пиеха напитките. Имах чувството, че присъствах на състезание по надпиване. За мое успокоение и учудване, участниците в това пиршество не показаха никакъв интерес към мен, сякаш бях невидим. В ъгъла на една маса стояха две големи бутилки с неизпито вино. Взех от сухите мезета, които завих в един вестник поставен на масата в близост до мен, грабнах една от бутилките, с уверението че никой няма да ме види, понеже бяха сериозно пияни. Времето напредваше, и трябваше да си вървя. Огледах се като уплашен дивеч, въздъхнах и лека полека тихомълком  се изпарих. Върнах се в моето убежище край реката. Седнах на земята, държейки бутилката и мезето и заслушах музиката, която се чуваше от ресторанта. Вълчият ми апетит вече го нямаше. Отпих от виното. Беше прекрасно и ароматно. През целия ми живот, алкохолът е бил един от основните врагове, понеже ми донесе много поразии. Но пък в настоящия момент бе необходим. Чувствах се прекрасно, дори мислите се проясниха, намествайки се в своите коловози. Усетих приливи на смелост и енергия.

    Горещият ден си отиваше като теснолинейка. Дори музиката от ресторанта затихна. Нощта падаше и обгръщаше с мантията си майката Земя.
     Съблякох част от дрехите и ги вързах през кръста. Погледнах светлините на града, който представляваше един малък кът от родината. Целунах родната Земя и влязох бавно в тъмните води на Дунава. Българският бряг изчезваше и там оставяше всичко, което обичах и мразех. Преплувах реката сравнително бързо, без проблеми.

                                       Втора глава

  Стъпвайки на румънския бряг, усетих граничната бразда, тъй като пръстта беше рохка под краката ми. Уплаших се да не оставя следи след себе си и светкавично тръгнах през нивите. Дълго време бягах без почивка. Трябваше да бъда възможно по-далеко от границата. Треперех от страх да не ме открият. Не си спомням колко време съм бягал, но ми се стори цяла вечност.

  Открих две бали слама и легнах да спя. Имах усещането, че ще ми се пръсне сърцето от умора. Рискът за сега беше сполучлив.

    Рано сутринта ме събуди шум от трактори и камиони.

 Небесната синева обгръщаше майката земя с нежната си коприна. Чувствах задух.

 Работниците идваха на работа, насядали на ремаркета, закачени на трактори. От другата страна на пътя имаше царевична нива, която се напояваше.

   След като дойдох на себе си от случките, се огледах като гърмян заек и се шмугнах набързо в царевичната нива. Тънки високи  тръби поливаха реколтата. Застанах под една от тях, за да се окъпя. Почувствах се бодър и по-добре от студената вода. Дори и дрехите ми се изпраха. Тръгнах между нивите. Хората ме поздравяваха. Отговарях им с кимане на глава, или си вдигах ръката. Очевидно ме мислеха за местен и това ме успокояваше. Бях сигурен, че наблизо има градче, но не знаех в каква посока  да вървя.

Усещах първите пориви на свободата. Дишах с пълни гърди полския въздух – с аромата на майката Земя... Беше ме обладала такава енергия, че изпитвах желанието да литна като волна птица, накъдето ми видят очите. Вървях напосоки, но спокоен. Видях малко момче, което седеше на един камък и четеше книга. Включих в употреба малкото румънски думи, които знаех: „Unde Călăraşi? (Къде е Калараш?) – и се засмях приветливо.

    Малкият ме разбра, посочи с ръка и ми отговори с усмивка.

 Денят се очертаваше да бъде хубав. Слънцето упорито раздаваше топлината си и сушеше дрехите ми. Скоро излязох на асфалтов път. Видях голям пътен знак с надпис „Калараш – 5 км.” Високият ток на обувката ми падна. Прибрах го и продължих. Когато стигнах до града, макар че не виждах нищо особено, се почувствах необичайно щастлив. Бяха първите тръпки на предполагаемата свобода, въпреки неизвестността. Мотах се цял ден из градчето. Радвах се като малко дете на това усещане.    

   „Най-после в чужбина!” – помислих си с известно щастие и гордост.

  Въпреки загадките, които ме дебнеха, чувствах особено облекчение. По пътя съзрях няколко гвоздея, седнах на една скамейка и с един камък заковах тока на обувката си. Знаех, че ме очаква дълго време мизерия, но по-добре да бъде така, отколкото да бъда преследван или зад решетките в родината си, понеже не приемах „комунистическия строй”, принципи и ред. А за свободата на мисълта и словото не биваше да става дума... Обичах родината си, но желаех да бъде по свободна и независима. Страхът все още живееше в мен. Може би скоро нямаше да се освободя от него? Въпреки всичко оптимизмът ми не беше ме напуснал. Разхождайки се по главната улица видях указателна табела – „Букурещ – 100 км.” Спрях се за малко и се замислих. Тръгнах с ускорени крачки. Задушният ден беше към края си. Уморен от горещината, заспах в една купа слама – край пътя извън града, потопен в блаженство, забравяйки миналото.

  Ревът на автомобилни двигатели ме събуди. Станах, изчистих се от сламата и излязох от пътя. Не след дълго светлините на голям камион ме накараха да се обърна. Вдигнах бързо ръка за стоп. След няколко секунди тежката машина спря бавно и спирачките и спирачките заскърцаха гневно... Отворих вратата и скочих вътре. Сърцето ми биеше от притеснение... Не виждах шофьора ясно поради тъмнината. Задишах учестено. Мислите ми се гонеха като подплашени птици.

   „Турист фром Югославия” – казах със спокоен, но безцеремонен глас.

 Видях, че шофьорът с движение на главата си потвърди въпроса ми. Не разговаряхме почти през целия път. Исках да кажа нещо, но нямах късмет.

 Водачът на камиона караше замислен, вперил очи като фарове в далечината, забравил за мен. Може би му бях безинтересен. Нямаше никаква заинтересованост, за мой късмет. Бяхме пред Букурещ с първите слънчеви лъчи. 

  Излязох от камиона в началото на града. Не можех да повярвам на очите си. Провървя ми в повече, отколкото очаквах. Всичко наоколо изглеждаше красиво и спокойно. Откакто стъпих на румънска земя, не бях ял нищо. Нямах никакви пари. Въпреки глада и безпаричието, съществуваха и други важни проблеми.

   По време на кратката ми подготовка за бягството бях научил, че главната гара се нарича „Гара де Нор”. Трябваше да се кача в някой влак с направление гр. Турну Северин, намиращ се на брега на Дунава срещу Сърбия. Целта ми беше да преплувам Дунава и през Сърбия, и Словения да се добера до Италия. Бях наясно, че пътят към свободата нямаше да бъде лесен. Сърцето ми биеше от напрежение, а мислите не спираха да се раздиплят като страници на непрочетена книга. Знаех много добре, че пътят към желаната свобода бе доста трънлив. Свих вежди, въздъхнах бавно и прибрах пръсти в юмрук. Изоставих род и родина, но си обещах да не мисля за това...

   Букурещ бе загадка за мен. За първи път бях в такъв голям град. Вървях и не знаех за какво да мисля. За  храна ли, за спане, дори не знаех за какво друго...? Бях в страшна и болезнена безизходица. Ако някой друг беше на място, как ли би постъпил – в чужда държава, без пари, дори и без познати...? Знаех, че връщане назад няма, чакаше ме доживотен затвор. Не-е-е, по добре да умра, но не в Белене или Скравена!

   Единственото нещо, което ме очакваше, беше дългият, труден и изпълнен с лишения и неизвестности път към свободата, която търсех. Ако някой си мисли, че свободата се постига лесно, дълбоко се лъже. Тя е крайната цел, към която много люде се стремят. Но дали всички я постигат, никой не знае? А пълна свобода едва ли съществува. Човек винаги зависи от някого или от нещо.

  Най-напред трябваше да разбера посоката за гарата. Оглеждах се за указателни табели, а и нямаше как да питам... Качих се наслуки в един трамвай, който ме отведе до гарата. Разглеждах я с любопитство. Беше занемарена. Срещу нея имаше голям парк. По пейките бяха насядали уморени пътници, дори някои бяха заспали. Виждаха се и пияни цигани. Някои от тях бяха пияни и дръзки. Цареше навсякъде безпорядък.

    Оправях се доста добре като изгнаник. Седнах на една пейка. Реших да не мисля за нищо. Очите ми шареха навскякъде и приличаха на заблудени птици, объркали посоката. Най-сетне погледът ми се спря на младо момче, седнало на от срещната скамейка. Беше около седемнайсетгодишен, значително по-млад  от мен, среден на ръст, добре сложен, с големи зелени очи, изразяващи приятна усмивки. Носеше дънки и жълта тениска. Кимна ми с глава за поздрав. Усмивката ми беше искрена. Поисках му цигара с подходящ за целта знак.
   Момчето се надигна бързо, прекоси пътеката, любезно ми подаде цигара и запалка.Запалих и  с поклон му благодарих приятелски. Попита ме нещо, което не разбрах. Отговорих му, че съм българин на развален италиански, и че ще пътувам за Турну Северин. Дори споменах за безпаричието си.

„Ще рискувам!” – казах си. Имах чувството, че мога да му се доверя.

Младежът ме дари с широка окуражаваща усмивка, хвана ме под ръка и с бързи крачки ме изведе от парка.

    Слънцето припичаше и даряваше с любов и топлина. Над нас кръжаха три гълъба и правеха своите пируети. Спътникът ми надигна ръката си с дланта нагоре. Единият гълъб кацна на нея и го загледа в очите. Пристъпи с крачета, плясна с криле и отлетя. 

   Този момент бе най-прекрасният, който някога бих могъл да преживея. Имах чувството, че няма да го забравя никога. Завихме край малко площадче и се насочихме към една закусвалня – препълнена с хора. Честно казано бях безкрайно изненадан, от намерението на момчето да ми помогне. Посочи ми една маса, която беше освободена. Чувствах се притеснен, но въпреки това седнах, подгонен от глада.

    Повечето от клиентите бяха омърлушени пенсионери, с отегчени, изпити от алкохола лица. Приличаха ме на зловещи грубияни. Ядохме боб с наденица и пихме студена бира. Стояхме около час в закусвалнята. Опитах се да обясня още веднъж, че искам да отида в Турну Северин.

   Момчето ме погледна, усмихна се, поклати одобрително глава облиза устните си от бирата и се надигна от стола.

    Помислих, че ме разбра и отговорих на приятелския му поглед. Усетих, че принадлежи към моята класа и затова се разбирахме добре. Имах усещането, че нещата се наместват сами в моя полза.  

   Излязохме навън. Беше прекрасен слънчев ден. Исках да благодаря на младежа за вниманието, но не знаех как. Като че Господ ме срещна с него. Засега поведението му излъчваше доброта и всеотдайност.

   Първата вечер спах на пейка в парка край гарата. Не бях сам. Имаше доста хора като мен, които бяха окупирали почти всички пейки. Моят по-млад приятел спеше наоколо.

    На сутринта седеше на стъпалата на гарата и пушеше. Усмивката му беше лъчезарна. Подаде ми ръка за поздрав. Предложи ми цигара, която вежливо отказах, тъй като не можех да пуша на гладен стомах. Стори ми се, че каза да вървим. Стомахът ми бе свит на топка, а сърцето пърхаше като ранена птица. Това, което се случи снощи, ме развълнува и стопли душата ми.

  Младият красавец влезе в близкия хранителен магазин, чиято сграда беше почти мизерна. Не след дълго младежа излезе с хляб и салам. Отряза с една ножка едно парче от салама и хляба, а останалото даде на мен. Бях доста притеснен от жеста му и се опитах да откажа възможно най-културно. Беше ми съвестно и нахално да приема. Той положи дясната си ръка до сърцето, а погледът му бе умоляващ. Подаде торбичката с останалия салам и хляб, които бяха предостатъчно за да се нахраня. Така прекарах една седмица в Букурещ. Двамата прекарахме непрекъснато заедно. Ходеше непрекъснато някъде и винаги носеше хляб, вино, цигари, салам, а понякога и бира. Имах усещането, че изпълняваше ролята на мисионер на Майка Тереза.

    Чакахме удачния момент да се вмъкнем в някой товарен влак. Отначало перспективите бяха блестящи, но радостта ми беше краткотрайна.

   На дървените пейки в парка спяха доста самотни жени. На една от тях, скрита в храстите, спеше младо момиче с гръб към пътеката, по която вървяхме. Внезапно пътникът ми отиде при нея и започна да я опипва. Дръпна й роклята. Ръцете му се спуснаха по краката ù. Стъписах се от постъпката му. Момичето скочи от стреса. В очите й се чувстваше уплаха, а долната устна трепереше. Юношата отстъпи назад и се смееше. Момичето изкрещя и се запъти към входа на гарата. Странното му поведение ме озадачи и ядоса. Не можех да си позволя да се навъртам повече около него или обратното. Видях момичето с двама полицаи, идващи към нас. Втренчих се в момчето за миг.

    „Оплеска всичко!” – помислих си и се втурнах към тълпата минаваща по една улица край парка.

    Сърцето ми биеше от уплаха. Пробивах си път по най-бързия начин и свих в една пресечка, отдалечавайки се от гарата. Повече не видях хлапето. Исках да забравя случилото се, тъй като можех да имам сериозни проблеми. Прекарах ядосан остатъка от деня, търсейки ново място за преспиване. След случката до гората беше рисковано да остана там. Преместих се в съседния парк до гарата. Късно вечерта легнах в едни храсти и заспах. Усетих че някой ме подритва по краката. Отворих очи и видях на фона на блестящата лунна светлина силует на висок едър мъж с голямо шише в дясната ръка. Същият продължаваше да ме рита и говореше нещо на румънски. Мислех че ще ме остави на мира, ако не му обърна внимание. Грубиянинът продължи да ме безпокои. Изчака малко, размърда се нервно и ми поиска пари. Разбрах за това по жеста, който направи... Теглих му наум една българска майна и поклатих отрицателно глава.
Явно разочарован, прасето облещи очи и се наведе, дори усетих алкохолния му дъх. Ризата му бе разкопчана, а вратовръзката висеше полуразвързана  на гол тумбак.

Тъпа болка изпълни главата ми. Внезапно, все още озъбен  над мен, човекът – гигант изрева с войнствен дух.

    - Бандит! Бандит!

    Остави шишето на земята, отскочи храбро и се заклати към пътя, който не беше далеч, с идеята да спре милиционерска кола.

    - Тревога! – казах и скочих на крака.

    Грабнах бутилката и светкавично хукнах по тъмните улички зад сградите.  Те бяха пусти и потънали в мрак. След дълго лутане излязох на парка до гарата.  

    Седнах  зад един храст и отворих бутилката. Беше пълна с вино.Изпих го преди да свърши нощта. Шокът премина. Стана ми смешно. Реших да напусна Букурещ рано сутринта, вместо да се мотам. Планът ми се променяше. Да се кача на влак без билет, не беше толкова просто, но не беше само това... Картината не беше приятна при създалите се обстоятелства. Реших да се пробвам на автостоп. Всяка грешка можеше да ми струва живота. Качих се на трамвай, отиващ до края на града, за да стигна до магистралата. Целта ми бе да стигна до Турну Северин. Напуснах  Букурещ с незначителни неприятности и трудности.

   Доста хора чакаха на автостоп до една бензиностанция, намираща се в края на града.Някои от тях носеха мотики, лопати и търмъци. Бяха облечени с износени дрехи. Изглеждаха изморени и брадясали. Жегата бе непосилна, дори и на сянка.

   Леките коли спираха една след друга, в които се качваха по трима или четирима.

   Стоях настрани, а слънчевите лъчи обгаряха лицето ми. Не бързах за никъде. Нямах смелост да се присъединя към останалите стопаджии. Поради изживяните проблеми, не исках да имам повече неприятности. 

    Една "Дачия" спря и трима стопаджии влязоха. Шофьорът ме погледна, че чакам  и ме покани с поглед. Влязох набързо и седнах до него. Поех дълбоко дъх, след като се настаних и умишлено си подсвирках тихо за кураж. След като се настанихме, тримата пътници започнаха да дават пари на шофьора. Стана ми неудобно и се загледах през прозореца. Шофьорът ме подбутна и направи жест разтривайки пръсти, за да му дам пари. Усетих ехидната му усмивка.

   -Турист фром Югославия! – казах  като оправдание, усещайки ситуацията, която би ме споходила всеки момент.

 На лицето му се изписа неприязън, вдиша силно през носа си и издишвайки ми тегли една майна. Пътниците, които седяха отзад се разсмяха подигравателно. Без да губи време, водачът на автомобила се наведе, отвори моята врата и ме изгони на пътя. Сетне се върна обратно към града с единствената цел да вземе платежоспособен пътник.

  - Негодник! – Казах си полугласно, изпитвайки яд.

  Бях убеден, че няма да ми е много лесно и знаех какво ме очаква, предприемайки тази моя авантюра по трънливия път на желанията ми.

  Ентусиазмът ми не се загуби, въпреки случилото се досега. Такъв беше светът, от който се мъчех да избягам. Омразата ми кипна и реших да не обръщам  повече внимание на минаващите край мене превозни средства. Не се нуждаех от помощта им. Чувствах, че ме обзема страх. Не желаех, да попадам повече в беда. Знаех какво ме очаква, ако ме хванат. Бях преминал вече границата, от която за завръщане не трябваше да се мисли. Само напред – това бе моята посока. Тръгнах по посока Турну Северин. Край на автостопа оттук нататък. Отложих в този етап от пътуването си и приемането на всякаква помощ от обществото. Трябваше да успея сам. Напредвах бавно, възстановил спокойствието си. 

                                    

                                   Трета глава

     Времето беше топло.

   Минавах през поля, гори, овощни градини, край колиби, къщи, по тихи селски улици и оживени градски булеварди. Пиех вода, където виждах чешми. Ядях диви плодове, ябълки, сливи и малини.

  Полетата приличаха на океан от жълти и зелени багри, привличайки с величието си, но криеха и своите изненади – тайните на мечтите.

  Беше ми ясно, че ще се срещна с много сериозни, но не и непреодолими трудности и тръни по каменистия път за осъществяването на мечтата ми. Въпреки това не очаквах, че ще бъде до такава степен. Само Господ знае, какво ме очаква занапред. Помагаше ми силният характер и вярата, която имах, а и предизвикателствата  ми действаха като магнит. Имах усещането, че се намирам в най-големия водовъртеж на свободното пространство, а и  силната воля и умения, които притежавах, биха могли да ми помогнат да изляза от този потискащ хаос, за да въдворя в ред мислите си, и да поема по някакъв чист път, ако изобщо съществува такъв. Пред мен стоеше въпросът, дали наистина съществува, или е някакъв мираж. Беше ми напълно ясно, че идеална свобода няма никъде. Навсякъде има ред и закони, но информацията която имам,  е че нещата навън "В западните държави" стоят по различен начин. Въпросът е до поведенческото мислене, което формира и категоризира човешкото поведение, което се характеризира с така наречените нормирани модели. Но както и да е.  Въпреки това дишах с пълни гърди свежия полски въздух – символ на една прекрасна свобода, която ме привличаше. Често ме лаеха кучетата и бягаха след мен. Бях мръсен и парцалив, дори по-зле от циганите... Кожата ми бе надупчена от ухапвания на комари и други насекоми. Впечатляваха ме красивите дървета и цветните ливади. Удивлявах се на богатата и красива румънска земя и възхитителната й природа. И тук както в България се виждаше недоимък по колиби и къщи. Тя също бе държава на работниците и селяните. Видът им подсказваше подсказваше колко са нещастни; с изкривени от работа и жега  лица.

    По време на дългото пътуване се успокоих и надвих страха.

  Започнах да вярвам, че ще успея. Добих куража и ставах все по незабелязан. Имах време за размисъл, с желание да формирам мислите за бъдещето си, за което определено започнах да мечтая. Изминавах километър след километър. Минаваха дни и седмици. Бях потен, жаден и гладен. Обувките – с не много високи токове тежаха и едва  издържах...

   Така беше всеки ден, седмица, дори и месец. Губех постепенно чувството за време, оставайки около триста километра зад гърба си.

     В утрото на един хубав ден на проточилото се, като че ли заради мен лято, внезапно от височината на пътя, в далечината пред погледа ми съвсем ясно блесна красив град, разположен на брега на Дунава. Най-после, след повече от месец, пред мен стоеше очакваният Турну Северин. Искаше ми се да изкрещя от радост. Гледката беше великолепна; в една равнина, долу между хълмовете с тихи гори. Дунавът величествено минаваше с тихите си води между Югославия и Румъния.

  Този пейзаж беше най-красивия, който бях виждал да настоящия момент и остави завинаги своя отпечатък в съзнанието ми.

  Възбуден и нетърпелив с уверени стъпки бързах към града. От височината до него, пътят се виеше като змия надолу. Турну Северин се простираше почти до реката. Влязох в него малко преди обяд. Скрих се бързо в тълпата, движеща се по една широка улица и разглеждах наоколо.

  Първото нещо, което ми направи впечатление, беше че  почти навсякъде шареха войници. Поради тази причина, бих си позволил да играя на криеница с тях. Не след дълго попаднах в района на една овощна градина. По земята бяха нападали най-различни плодове. Беше ме обхванал такъв глад, че ядох  като невидял, но не забравях, че трябва да се крия от армейците. Беше опасно, ако ме хванат. Криейки се, попаднах на голям найлонов чувал, в който можех да се събера, за да спя на топло. Вечер захладняваше, а през деня сгъвах  този атрибут и го носех със себе си.

   Разхождах се в района на реката в продължение на няколко дни, да огледам за подходящо място, за преплуване до Югославия. Нямах възможност да се приближа до брега, заради войниците, които бродеха в района. Това положение беше притеснително, въпреки това трябваше задължително да намеря решение на проблема. Поставих си за цел, да изпълня този етап от мисията ми.

   Сръбският бряг  се виждаше и вероятно очакваше да усети стъпките или пък емоциите ми. Но какво ли ме очаква там, беше загадка.  При вида му изпадах в неописуемо желание, да преплувам реката на момента, но всяка необмислена и погрешна  постъпка беше опасна. Вървях из улиците привидно спокоен,но изцяло съсредоточен.
   На необичайно място в началото на града, малка мръсна уличка,  водеше към реката, която в този участък, бе доста тясна. 

  Бях гладен и изтощен. Затова предпочетох да преплувам  до отсрещния бряг от това място. Реших да премина активно към акция рано сутринта. Трябваше да се приближа внимателно до брега. Минах край мизерни къщички. Погълнат от действието си, не усетих кога се разминах с въоръжен войник, който за мое щастие не ми обърна внимание. Нямаше време за мислене. Беше опасно да продължавам. Върнах се назад край пътя, който водеше за центъра на града и влязох в едно лозе. На телената му ограда имаше табела с надпис: „Влизането забранено!” Лежах безчувствен на тревата. Светът се въртеше като кинолента пред очите ми, във всичките си нюанси и категории. Стисках зъби от болка, която се пренесе в главата. Имах усещането, че губя съзнание. Сам в чужда земя, попаднах в болезнена клопка. Ако това беше божие наказание, би трябвало да го почувствам по-късно. Когато се събудих, беше тъмно. Започнах да идвам на себе си. Кръстът ме болеше ужасно. По някакво чудо не счупих крак или ръка. Лежах под дървото, вперил поглед в плодовете му, сочни и вкусни...

  Притворил очи, дишайки бавно и безшумно, в дълбините на съзнанието ми се раждаха и редуваха следните асоциативни мисли: „Животът е като узрял плод; предизвикателен, вкусен и сочен, но сдъвчеш ли семката, горчи до нетърпимост, но ако по невнимание удариш зъб върху костилката, можеш да го счупиш. Така, че човек не бива да се увлича от прекрасните и вкусните блага, които му се предлагат. Опасно е....! Всяко нещо е предизвика- телство, което би могло да предложи удоволствието от сладостта на момента, в който се чувстваш свободен с правото на избор, но дали именно в този конкретен случай няма да се препънеш и да пострадаш...?! Свободата е най-прекрасната придобивка, която е възможно да получиш в не пълното й съдържание, но и лесно може да се загуби.

  Тези мисли, които прескачаха в съзнанието ми, като птици от клон на клон, бяха ме откъснали временно от реалната действителност, която ме потискаше. Трябваше да анализирам положението... Чувах виковете и подсвиркванията на войниците. Ако можех да куцам поне малко, щях  да тръгна, но се страхувах от граничарските кучета. Не можех да вървя, нито да пълзя.

   Виковете се усилваха. Пълзях бавно излизайки от лозето. Провирах се напред като преследван хищник, замаян в тъмнината. Прекосих пътя, който водеше към града. Всяко предвижване ми струваше огромно усилие.

   Встрани от пътя бълбукаше малка рекичка. За моя изненада  водата бе доста бистра и реших да пия вода. Продължих да се провирам, пълзейки като змия, прегрята от слънцето по каменната криволичеща пътека, водеща до голяма правоъгълна дупка – издълбана от стичащите се води при дъждовно време. Лицето ми бе обляно в пот, а ръцете горяха в огън от парещата коприва. Въпреки това трябваше да продължа.

  Дупката се оказа ценно откритие – доста дълбока и можеше да ми послужи като скривалище. Пълзях и берях избуялата трева, и я хвърлях на дъното. Събирах и опадали листа, които биха ми послужили като дюшек. Намерих четири големи клона и с върховни усилия покрих дупката така, че никой да не ме види през деня.

   Наоколо имаше овощни дървета. Земята под тях бе отрупана с плодове. Усмихнах се за разтоварване, понеже се сетих за анекдота, в който се разказва, как е паднала ябълката на главата на великия английски физик Нютон, и по този начин открива и описва гравитационната сила. Казвам анекдот, понеже тази история се оказа невярна.Този кратък момент ме успокои. Направих тениската си на торба и я напълних с ябълки и круши. Пребит от умора, влязох  с болка в дупката, която трябваше да ми служи за дом или почивен лагер. С много труд положението беше овладяно. Когато се събудих, болките бяха намалели, но все още всяко движение ми костваше много сили. Затворен като в капан, изкарах цяла седмица в дупката. С течение на времето здравословното ми състояние се подобряваше. Излизах да пия вода, да бера плодове и за необходимите човешки нужди. Разкъсах долните си гащета на ленти и бинтовах кръста. След известно време болката понамаля. Не можех повече да лежа. Стана ми скучно. Хубавото време ми стана съюзник. Слънцето грееше и ме окуражаваше. Трябваше да продължа делото си, за да постигна желанията си. Имах усещането, че лятото си отиваше.

    - Стегни се момче! – казах си.

  Не обърнах внимание на болката и поех към града. Нуждаех се от движение.
  На брега край Дунава се простираше голям модерен хотел, На паркинга имаше много западни коли. Явно в него отсядаха най-вече богати туристи, а може би и бизнесмени. Пред входа имаше тълпа от млади мъже, облечени елегантно и разговаряха тихо. Зяпаха колите и просеха цигари.

   Довлече ме любопитството. Този хотел беше като център за общуване между младежи, търсещи чужденци за търговска дейност, без милицията да разбере за намеренията им. По облеклото им се разбираше, че бяха западно ориентирани. Около групата бродеше около двадесетгодишен, елегантен младеж, облечен с карирана риза и дънки. На лицето му сияеше чаровна усмивка, която вдъхваше доверие и привличаше симпатизанти.

  Изчаках да се отдели от групата и след кратко колебание се приближих към него, за да поговоря с него. Казах му на италиански, че съм беглец от България и искам да преплувам Дунава до Югославия, но навсякъде сноват полицаи и войници. Търсех начин да разбера, къде е най-добре да се преплува.

  Протритите панталони, пребледнялото и брадясало лице, неподредената коса ми придаваха измъчен и болнав вид. Младежът ме изгледа недоверчиво, а лицето му изразяваше страх...

   - Perikolozo (опасно)! – отговори ми той, гледайки ме в лицето. – Излез на 10-15 километра извън града и плувай където е по-широко. Там няма много войници. Тук ще те убият. Бягай веднага и не говори с никого! 

  След като изрече тези думи, младият събеседник се обърна и тръгна. Заплахата от милицията държеше хората в страх. От другата страна на хотела, намираща се до реката, гъмжеше от войници, които не бяха особено благоразположени към никого.

   Окуражен след разговора с младежа, реших да се разходя в един парк близо до центъра, в по-късните часове.

   Около петнадесетгодишно момче пасеше красив бял кон. Приближих към него без колебание и риск, за да поговорим. Бях прекалено брадясал и знаех, че в комунистическите страни бе забранено  да се носи брада.

  Говорих му на италиански бавно и внимателно. Допълвах и със жестове. Исках да ми поднесе бръсначка и малко хляб. По реакцията му усетих, че ме е разбрал. Разменихме си погледи и хлапето тръгна веднага.

  Тази част на града ми беше добре позната. Наблизо имаше голяма казарма. По тази причина тръгнах след момчето. То подмина парка и зави. Следих с лекота и вървях на разстояние след него. Бях почти сигурен, че ще се опита да ме предаде. Малко по-късно влезе в казармата. Прогнозата ми се оказа вярна. Следващата стъпка беше да напусна възможно най-бързо Турну Северин.

  Сбърках, като тръгнах към гората с бързи крачки. Хлапето можеше да опише вида ми и така възможността да ме хванат беше много по-голяма. Градът не беше много голям. С напредващ страх влязох в гората по тъмно. Вечерта спах в найлоновия чувал.

  На другия ден с неотслабващо темпо, въпреки болката в кръста, трябваше да прекося не много висок хълм. Внушавах си непрекъснато, че съм силен, издръжлив, и че ще успея в начинанието си...

   Стигнах до върха на възвишението и спрях да отдъхна. Наблюдавах този прекрасен град с удоволствие, а реката, залята от слънчевите лъчи, се виеше като огромна змия. От стоянката ми лесно виждах мястото, откъдето можех да преплувам реката с помощта на счупения клон, който бях намерил. Това, което видях, накара да спре дъха ми. По средата на реката имаше остров и затова ми се стори толкова тясна. Островът не можеше да се види толкова ясно отдолу. Това беше загадка – кошмар, която ме притесни... Може би този остров бе военна база, или затвор като Белене. Бях направил несъзнателно лош избор, без да осъзнавам ясно къде съм отивал – лице в лице с врага. Това би било най-ужасното място, където можех да се озова. Според мен си губех времето. Погледнах отново към града и реших да се спусна в обратната страна.

   -Довиждане, Турну Северин! Завинаги! – Казах си полугласно и обходих с бавен поглед тези прекрасни места на румънската държава.

   Никога няма да забравя този прекрасен град. Интересното за него беше, че носеше двойно име „Дробета – Турну Северин”, понеже „Дробета” е дакийско име, а през III век се наричал Северус Турн на името на римския император Септимий Север (193 – 211 г.). Градът е известен и с името „град на розите”. Те красят градините, парковете и алеите край паметниците на града.

  Този прекрасен кът на румънската земя, ще остане завинаги в съзнанието и спомените ми. 

  Пътят беше стръмен, най-трудният терен досега. Напредвах бавно. Имаше много малини и това беше най-хубавото, което гората можеше можеше да ми предостави в този момент. Не бях ял от два дни и изпитвах вълчи глад. Нахвърлих се върху малините и ядох до насита. Самочувствието вече бе друго. Вървях до залез слънце. Природата ме дари с още един слънчев ден. Духаше лек, приятен вятър. Гората ухаеше освежаващо. В главата ми се стрелкаха най-различни мисли и се гонеха като уплашени птици или като ядосани морски вълни, готови да пометат всичко по пътя си.

   Следващите два дни вървях през гората успоредно на Дунава. Чувствах се уморен. Бях объркан и уплашен. От всичко, което ми се случи до сега, се убедих каква е цената на свободата...

   Човек трябва да бъде наясно с всичко това, за да постига целите си и да ги отстоява. Само тогава може да бъде полезен не само на себе си, но и на всички около него, дори и държавата.

   - Мамка им мръсна и долнопробна...!  - казах си и свих юмруци.

  Болките в кръста не отминаваха. Изминах доста път, а и бях на последната отсечка от пътуването ми в Румъния. Изпитвах неприятното чувство, че може да ми се случи нещо.

   Уплахата бе голяма. Не исках да умра по този начин и никой да не знае за това. Раздразнен, вбесен и със страх в душата, седнах на земята сред дърветата. Грабнах една малка клечка и започнах да издълбавам името си върху загорялата кожа на лявата ми ръка. Драсках бавна и внимателно, докато потече кръв. Добавих града, в който живеех и България. Стана като татуировка. Беше много важно да направя това – ако ме убият при плуването, да се знае кой съм и откъде... Исках майка ми да знае, да се гордее с мен за любовта ми към свободата и да се присмее в очите на червените негодници и убийци. Надявах се да не бъде така и всичко да мине нормално.

   - Ще успея, за да бъда победител...! Няма да им се оставя...! – казах си с яд и свих юмруци. Въпреки временния яд, в мен живееше надеждата, редом с вярата. Това беше най-важното.

  Лошите мисли отлетяха, като ненужна информация. Листата и сухите клони пукаха под краката ми. Излязох от гората на третия ден. Бях близо до реката. Имаше асфалтов път, който вероятно водеше за Сърбия и Унгария. От време на време се виждаха войници, но не бяха много както в Дробета – Турну Северин.

  Реката ставаше все по-широка и затова се срещаха по-рядко граничари. Рискът беше значително по-малък. Ориентирах се по-добре и съставих план за действие. Разгледах наоколо и после се върнах набързо в гората. Теренът беше труден. Напредвах бавно в гъсталаците от диви растения, храсти и преплетени клони. Спъвах се по дънери и корени. Доволен от своите наблюдения, бях готов и мислех за плуването. Мястото беше идеално.Трябваше да повървя още малко навътре в гората за по-спокойно.

    Внезапно ме сепна силен вик, който ме накара да се закова на място.

   Един войник сякаш бе излязъл изпод земята и започна да крещи нещо на румънски, което не разбирах. Излязох моментално от унеса си. Войникът ме гледаше изпитателно и очите му блеснаха. За щастие не носеше оръжие.

  Първоначално не обръщах внимание на виковете му. Държах здраво дърво, което използвах като бастун. Изглеждах като бушмèн – брадясал, мръсен и с изпокъсани дрехи.

  Той се насочи срещу мен и не преставаше да крещи като идиот. Разпасан и развилнян, изпаднал в лудост, този човек усложняваше нещата.

  Беше отвратително, непоносимо, дори и опасно положение. Бях дълго време на тази чужда земя и близо до целта, и не биваше да се обричам на провал. Надигаше се гняв в душата ми. Съвзех се, застанал на едно място и го чаках да се доближи достатъчно близо, за да му разбия главата с дървото. Реших да го заблудя, позирайки изгубеното овчарче.

  - Капра, Капра /коза/! – извиках няколко пъти, отвличайки вниманието му.

  Номерът ми не мина. Втренчих се в него. Очите му се разширяваха и видях страха в тях. Чаках да направи още няколко крачки. Той ме гледаше внимателно и сякаш четеше мислите ми. Спря се на няколко метра от мен. Вдигнах дървото, но не мръднах. Сцената продължи няколко минути. Униформеният, но разпасан млад човек разбра намеренията ми. Обърна се внезапно и хукна да бяга като обезумял нагоре по хълма, откъдето дойде.

  Тук дърветата бяха много на гъсто и го изгубих от огледа си. Проклетото животно се изпари набързо, както и дойде... Аз също се изплаших, понеже можеше да дойде с подкрепление. Тръгнах бързо паралелно на реката. Земята бе засипана с окапали листа. Намерих една дупка, легнах вътре и се покрих с листа. Като че бях жив, заровен. Реших окончателно, още тази вечер да преплувам реката и да стъпя на сръбска земя. Бях извървял над 350 километра, с липса на храна, падането от дървото и болките, от които тялото ми все още страдаше. Силите ми започнаха да ме напускат. Предстоеше момента да преплувам Дунава. Имах усещането, че на сръбска земя щях да бъда по-добре. Реших да стоя в дупката до втората част от нощта. Очаквах с огромно нетърпение момента, да напусна Румъния и да продължа по пътя, който бях предприел, независимо от несгодите и трудностите, които ме очакваха. 

   Около полунощ се отправих към магистралата, която се провираше между гората и гарата.

   Вървях внимателно и без да вдигам шум, докато стигнах до един мост, под който имаше вода, нещо като ръкав на реката. Съблякох си дрехите и както първият път ги вързах около кръста си, и отидох под моста. Бях обзет от страх и се ослушах. Очаквах всеки момент да защракат калашниците. Не чувах нищо отгоре. Граничарите дебнеха някъде в тъмнината. За да бъда сигурен, хвърлих малко камъче във водата, после още едно. Ако имаше войници, щяха да реагират по техния най-редовен начин.

   Почаках няколко минути. Беше ми ясно, че ако ме хванат на брега, ще ме арестуват, а ако съм във водата – щеше да бъде сигурна смъртта ми. За мен тя беше за предпочитане.

  Поех дълбоко въздух и започнах внимателно да плувам под вода, без да вдигам шум, забравяйки за болката в кръста. Издигнах се, да поема въздух и пак се гмурнах под водата. Луната беше осветила реката. Това ме безпокоеше. И този път някаква невидима сила ми помагаше. За броени минути блестящата от светлината река потъна в мрак.

   Времето беше доста топло за сезона.

  Отдалечавах се с поразяваща бързина от румънския бряг. Тишината беше абсолютна и смразяваща. Оставаха десетина минута, за да бъда в неутрални води. Радвах се, че пресметнах изключително умело времето за преплуване. Метрите бавно се нижеха. Нямаше вече за какво да се тревожа. В душата ми се възцари покой. Когато приближих брега, луната отново изгря и видях, че тук ще ми е много трудно да го изкача, понеже бе много висок. Плувах съпротивлявайки се на течението, докато се хванах за клоните на едно дърво, които бяха увиснали във водата. Отдъхнах няколко минути и се изкатерих  по клона. Усещайки твърдата сръбска земя под краката си, в душата ми олекна за неопределено време, загърбвайки напрежението насъбрало се в „Дробета-Турну Северин”. Треперех и имах усещането, че мравки лазеха под кожата ми. Сложих дрехите да съхнат върху близките храсти и се пъхнах в найлоновия чувал да поспя. Нощта бе спокойна и топла, обляна от лунната светлина.

 Близо до брега, където плувах имаше голяма електроцентрала и съществуваше тесен път, който щеше да ме води, за да постигна заветната си цел – свободата... Единственото, което желаех, беше да стигна до Италия и от там към далечна Австралия.

         _____________

   © автор:  Николай Пеняшки – Плашков
Новелата ми е включена в предстоящата ми книга "РАЗКАЗИ И НОВЕЛИ"/