Сериозни литературни източници ни убеждават, че началото на неорганизираното краеведско движение у нас е положено с кореспонденцията между украинския историк и славянофил Юрий Венелин (1802-1839) и изтъкнатият български просветен деец и книжовник Васил Априлов (1789-1847) от Габрово, и преди всичко с писмата им от 27 септември и 9 октомври 1837 г. Двайсетина години по-късно техни последователи в Добруджа са учителите Марин Г. Радулов (1845-1907) и Балчо Нейков (18.10.1839-1917) от Потур, Тулчанско (или Акбунар, Мачин), а по-късно на това благосклонно дело се посвещават колегите им Паскал (Павел) Атанасов (1867-1960) и Ловчо Стоянов (1876-1963) от с.Красен, Генералтошевско. Последните двама му служат активно до към средата на XX век, когато с краезнание започват да се занимават младите юристи Данаил Бекяров (1911-2006), Любен Бешков (1925 -2011), Стоян Иванов (1920-1994) и Димитър Стоянов (Букурещ, 1925-1994).
Първите неорганизирани краеведи записват народни песни, гатанки, обичаи, обреди и спомени за живота и дейността на забележителни исторически личности. Още като студент по зоотехника през 1953 година по техния път тръгва Георги Топалов (1932-2015), чийто изяви през втората половина на XX и първото десетилетие на XXI век будят възхищение у почитателите за това занимание, превърнало се в наука с високи изисквания за богата обща култура, информираност и достоверност.
Други са измеренията в развитието на краезнанието в Добричко в началото на XXI век. Създават се дружества. Първото в Добруджа е основано в Добрич на 27 юли 2000 г. по инициатива на автора на този текст. Негови основоположници са 11 авторитетни интелектуалци. На 28.03.2008 г. дружеството приема за свой патрон изтъкнатия просветен, културен и църковен деец отец Павел Атанасов (1867-1960), роден в с. Паскалево, Добричко. С парични дарения на негови родственици и преди всичко на внучката му д-р на биологичните науки Илка Илиева (1939)на 28.04.2013 г. на сградата на Духовния център към православния храм „Света Тройца” в Добрич е открит барелеф с паметна плоча, дело на местния скулптор Христо Илиев (1951). Със скромна лепта от 400 лева за поставянето му участва и Дружество на краеведите в града.
Примерът на добричлии е последван от краеведите в Генерал Тошево, Каварна и Шабла. Дружеството на краеведите в Генерал Тошево е образувано на 29 октомври 2009 г. Председателства го известният местен журналист на свободна практика и изявен спортен деятел в миналото Илия Кишишев (1949). Дружеството е домакин на III Ден на краеведа, организира честването но на 110-годишнината от рождението и 30-годишнината от кончината на неговия патрон Георги Иванов-Бай Жоро (1904-1983) в присъствието на сина му н.с. I-ва степен Иван Георгиев (1933) и дъщеря му Елена Георгиева (1935). Представена е и книгата “Личност с име” на автора на публикацията. Учредители на дружеството са 14 популяри и авторитетни дейци на културата и общественици.
Основатели на дружеството в Каварна са 10 души. То носи името на известния в близкото минало, поет, белетрист и хоров диригент Иван Хадживасилев (1907-1967). През 1952-1953, той бил аптекар в Генерал Тошево. Имал творчески контакти с най-харизматичната и енциклопедична личност в селището Георги Иванов – Бай Жоро. Председател на каварненското дружество е поетът и журналистът Коста Ненов (1943). Дружеството в Черноморския град е създадено на 15 март 2013 г.Най-младото краеведско дружество в Добричка област е шабленското. Създадено е на 5 април 2013 г. Основават го 16 души. Те избират за председател младия историк Илия Христов Христакиев. Активна част от него са местни офицери от запаса. Въпреки и спорадично краезнанието намира почва за развитие на училищата. В с. Крушари действа кръжок „Млад краевед”. Усилено работят и децата в Хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий”, средните образователни училища „Петко Славейков” и „Св. Климент Охридски” и Професионална гимназия за аграрно стопанство в Добрич.
Като един от доайените на краеведското движение у нас имам впечатления за неговото все още плахо и колебливо развитие. Изтъкнатият теоретик и университетски преподавател по краезнание у нас проф. Марин Ковачев (1934) – председател на Съюза на краеведите в България при едно от деловите си в Добрич бе казал: Може да се каже, че Атанас Пеев се е потопил в краеведската тема още като ученик през далечната 1952 г., като написал първите си дописки в единствения тогава вестник в Добричка околия, „Добруджанска трибуна.” Той обаче смята, че това е станало официално през януари 1965 г. Негова роля…” И това наистина е така. Първата ми сериозна кореспонденция в споменатия вестник бе за премеждията на добруджанския българин Тодор Бербенков (1887-?). Родил се в добруджанското село Свобода и като руски поданик получил повиквателна да участва в Първата световна война. Жестоките пътища на войната го отвели в Унгария. Останал там завинаги и се задомил за унгарка. Раждат им се деца. Като всички българи, живеещи там от десетилетия, започнал да се занимава с градинарство. По време на Втората световна война приютил в дома си български войници, някои от които били от родната му Добруджа. Момчетата му разказали за родното му село Свобода и го свързали с негови близки. Тодор Бербенков им разказва на български език, който все още не е забравил за житейските си премеждия. След повече от половинвековна раздяла с Родината гостувал на семейството на знатния добруджански строител Енчо Христов в Добрич, в чийто дом се срещнахме. Беше Януари 1965 г. Посрещна ме просълзен с думите: „Съдбо моя, невернице, где си ме довела…”. Определям тази среща за началото на моята краеведска дейност. Написах за нея във вестник „Добруджански строител, на който тогава имах щастието да бъда главен редактор. Не пропуснах този факт и в единствения тогава седмичен вестник в Добричко „Добруджанска трибуна”. Получих насърчителни писма на 6 юли 1976 г. от Величко Пенев Жечков от Стралджа, Велчо Калев (1927-?) на 4 ноември с.г., негов съгражданин, инж. Борис Симков (1923-?) от Смолян на 6 септември 1976 г., и от професионалния билкар Ангел Славов (1921-?) от Алфатар на 5 април 1976 г. С получаването на много писма започна и следващата година. Сериозно набъбна кореспонденцията ми с видния български краевед и родовед Илия Джагаров (1908-1987) от Габрово. В тях той ми съобщи, че го избрали за председател на окръжния център за родови изследвания. Бил родственик на поета и държавника Георги Джагаров. Бай Илия, както обичам да му казвам, ме обичаше като син. Незабравими ще останат няколкото ни срещи в Добрич. Насърчаваше ме с хубави и съдържателни писма продължител-но време. Първото бе с дата 30 август 1977 г. Неговите напътствия се оказаха полезни – на 10 септември същата година организирах в Добрич първата родова среща на Сивковия род, чийто потомък съм по бащина линия. Така положих основите на родовите проучвания в Добруджа по изискванията на
генеалогичната наука. С писмо от 3-ти април 1977 г. получих подкрепа и от моя братовчед доц. д-р Владимир Лубих (1931-2000) от София. Той ми изпрати и родословно дърво на неговия клон на рода, който е най-ерудирания. Това улесни до голяма степен проучването ми.
Кореспонденцията ми продължаваше да се увеличава. Отговарях незабавно на всяко писмо. Подкрепяха ме и колегите журналисти. Първи го сториха с писмо от 24-ти септември 1980 г. софиянката Лилия Динова и редакционния колектив на в-к „Антени” с писмо от 24-ти ноември същата година. Не останаха безразлични стралджани, където бе коренът на рода. Най-активен се оказа стълбът на духовността в малкия тракийския град – Стефан Иванов (1920-2002), известен и като Мисирков. Първото ми писмо бе с дата 8-ми септември 1981 г. Едно от първите печатни издания, в което можеха да се прочетат само краеведско-родоведски публикации, бе сборникът „Знай своя род”, чийто съставител бе пловдивският журналист Илия Зайков. С писмо от 12-ти април 1981 г. той ме помоли да участвам в изданието с проучването си за Сивковия род. Откликнах положително на поканата му. Усилено подготвях книгата си за рода. На 19 февруари 1982 г. написах писмо до Петкана Петкова, внучка на земеделския поет Цанко Церковски (1869-1926), с когото летопесицът на рода Едрю Шидерски (1888-1969) от Стралджа, поддържал активни политически контакти. На 5 март същата година изпратих писмо със същата молба и до големия български писател Николай Хайтов (1919-2002). За съжаление краезнанието се оказа непривлекателно занимание за младите. Всички знаем, че то е наука и не се отдава на всеки. Нужни са знания, хъс за работа, търпение, ровене в архиви, записване на спомени на възраст-ни хора, почтеност при цитиране на ползваните литературни източници-все качества, които вкупом не се срещат у всеки. А и статистиката не е твърде благосклонна – средната възраст на членовете на Добричкото дружество е близо 72 години. Стореното да се привличат млади творци е недостатъчно, а златното ключе те да се привличат все още не е намерено. А и никой не може да каже какво да се предприеме този проблем да се разреши веднъж завинаги, защото още дълго ще се чука не само на затворена, но и залостена врата.
И все пак добричкото краезнание стъпи на здрава почва и се развива успешно. Очакваме то да има ревностни последователи и почитатели не само в града, но и в останалите населени места, каквито са в Балчик, Тервел и с. Крушари. Там обществеността ще трябва да помисли не е ли време най-после да се създадат краеведски дружества и там. Време за отлагане отдавна няма. В това дело местните дейци на културата ще трябва да покажат себе си като организатори в най-добра светлина.
___________
© автор: Атанас Пеев
(Запазени авторски права)
гр. Добрич
Няма коментари:
Публикуване на коментар