ВАЛЯ

Валя вървеше по улицата и се чудеше – с всеки изминал ден градът ставаше все по-пъстър и по-красив. Но не знаеше защо. Най-често виждаше весело светещи три букви, но не ги разбираше, не знаеше какво означават. Усещаше само, че е много гладна. Падналият сняг беше затрупал всичко в кофите за отпадъци и сега се прибираше още по-гладна.

В Дома, където беше израснала, никога не бе виждала такива украси. С първия сняг в коридора пред стаята на директорката се появяваше малка елха с пухчета памук от медицинския кабинет, няколко прокъсани гирлянда и толкова. Но какъв празник предстоеше, така и не успя да разбере и запомни.

Беше средна на ръст, имаше си всичко женско и момчетата от Дома често я обикаляха. Но ако някой беше груб с нея, го ступваше набързо, а другите момчета направо се търкаляха от смях. Всички в Дома я уважаваха и обичаха по своему.

И какво й беше бавното развитие?

Най-много обичаше да гледа един филм с летящ кораб. Не разбираше нищо от него, но корабът беше толкова красив – дървен, с високи мачти и алени платна. Носеше се сред облаците така величествено, че Валя бе готова на всичко - само и само да го види още и още веднъж.

Там си беше добре. Вярно е, че заваляше думите, така и не научи буквите и цифрите, помнеше трудно и най-обикновените неща, но беше послушна и работлива. Помагаше с желание в кухнята и жените я хранеха добре. Въртеше се често и в пералнята, не се мръщеше, когато й даваха метлата и парцала да чисти коридорите и тоалетните.

Нямаше никаква представа за времето, прекарано в Дома. Добре си беше там, докато един ден директорката не я извика в душния си кабинет. Дадоха й един сак с дрехи и чифт протрити маратонки, тикнаха в ръцете й някакво картонче с нейната снимка и някакви пари – въобще не разбра за какво служат, и я изпратиха до портала. Придружаваха я няколко момичета, момчетата седяха по пейките, пушеха нервно и нещо важно си говореха, други деца висяха по прозорците и махаха. Тогава така и не разбра защо всички са толкова тъжни, защо някои дори плачеха.

Прекрачвайки прага на портала, Валя се стъписа. Подплашена като диво зверче, тя потъна в шумотевицата на един непознат за нея свят. Качи се на първия спрял пред нея автобус и той я понесе към неизвестността. Повече никога не се върна обратно. Спомняше си понякога за Дома, но нямаше никаква представа къде е и как да стигне до него. А и защо?

А денят беше толкова топъл и красив!

Беше седнала на сянка под красив кестен, когато възрастен мъж, едва тътрейки крака, мръсен и прокъсан, с малка торба през рамо, се спря и я огледа с мътните си воднисти очи. Отпусна се с пъшкане на пейката до нея и оттогава станаха неразделни. Валя не разбра защо мъжът бе останал съвсем сам и на улицата, кой е и как се казва, но той й даде покрив и закрила. За първи път в живота й някой май я обичаше истински и тя дълбоко се привърза към него.

Заведе я под моста. Под него преминаваха две дебели, почти колкото тялото й, тръби. Обясни, че са на парното, но тя така и не разбра какво е това. Важното бе, че тогава тръбите бяха хладни, а сега - топли и това й стигаше. Върху тях беше наредил няколко дъски, покрити с разкъсани кашони и това беше неговият дом. Беше тясно, но Валя се сгуши в измършавялото му тяло и прекара първата си спокойна нощ. Той не искаше нищо от нея и това й стигаше.

 Докато беше топло, се чувстваха добре. В кофите за боклук имаше достатъчно храна. Ходеха по пазарите и продавачките им даваха увехнали плодове и зеленчуци, а те бяха доволни. Най-много храна намираха в кофите зад ония огромни магазини. Как ги наричаха, Валя така и не запомни, не можеше и да прочете рекламите им, но ги познаваше отдалече по големите красиви и светещи в нощта надписи, като отлично знаеше, че там има винаги храна. Е, два пъти се сбиха с други като тях, но храна имаше за всички. Останаха им само подутият нос и насиненото око на мъжа. За Валя и мъжа бе важно, че защитиха правото си да ровят в тези кофи. В тези среди това се уважаваше и повече нямаха проблеми, а мъжът бе много горд с постижението си.

Валя вече не се и сещаше за баня. Той също. Единствената им цел бе да намерят нещо за храна в кофите. Хората бяха добри с тях. Даваха им пари, с които той купуваше от време на време по нещо за ядене за двамата и пиене за себе си. Нейните бяха отдавна похарчени и Валя така и не разбра за какво. Важното бе, че са заедно. Той я обичаше като родна дъщеря и се грижеше за нея според силите си.

Не знаеше нищо за календара, но че нещо се променя разбра, когато истински застудя. Под моста, върху тръбите, беше топло. Дъждът не беше страшен, но вятърът вече се усещаше. А когато заваля и първият сняг, се стресна за първи път в живота си. Гушеше се в него, но слабото му тяло и тънките дрехи вече не топлеха. Вятърът носеше облаци сняг. Реката под тях се покри с тънка ледена корица. Хората бързаха по улиците, заети със своите мисли, загърнати в дебелите си и топли дрехи, с пълни торби. Никой не им обръщаше внимание. От просията, на която я научи той, не печелеше вече нищо. Нещо се промени - хората ли обедняха, що ли? Кофите за боклук се изпразниха - даже и тия край ресторантите и огромните магазини.

Храна вече нямаше никъде.

Когато заваля и първият сериозен сняг и се усили севернякът, стана още по-трудно. Една вечер, примрели от студ и глад и сгушени един в друг там, под моста, той тихо промълви:

-  Прости ми, че не можах да се погрижа за теб, както не успях и за семейството си ...      И преди Валя да разбере какво иска да й каже, той бавно се претърколи през дъските над тръбите и цопна във водата. Тя се разпищя ужасена, но в тъмната и студена нощ, сред вихъра на виелицата нямаше кой да я чуе.

Градът беше толкова красив в новата си премяна и белия сняг. Витрините на огромните магазини светеха празнично. От ресторантите се носеше музика и весел смях. По улицата бързаха закъснели за някъде хора, вдигнали високо яки, нахлупили топли шапки, с меки ръкавици и високи ботуши.

Невидима за хората, Валя газеше през снега със скъсаните си маратонки, обути на бос крак, притиснала с премръзнали пръсти към гърдите си прокъсаното си палтенце. Беше ужасно премръзнала. Примираше от глад, но вече знаеше, че и тази вечер няма да намери нищо. Неусетно стигна до моста и с труд се спусна по заледените стълби на каменната стена ограждаща реката. С мъка се покатери върху тръбите. Натрупа върху себе си всичките си дрехи и останалите от мъжа парцали и постепенно потъна в тежък сън.

И пред очите й се появи летящият кораб – приказно красив, с алените си платна, носещ се безшумно в нощта над реката. Спря до моста и тя с изненада видя на палубата му мъжа. Той й помаха приятелски усмихнат и протегна към нея ръка. Вярвайки му безкрайно, Валя се изкачи по спусната въжена стълба, скочи весело на палубата и радостно го прегърна, а корабът безшумно продължи своя път в празничната нощ.

         _________ 

автор: Емил Димитров /запазени авторски права
         гр. Добрич

ЕДНОРЪКИЯТ

Към този нечовешки страшен хълм,
където триединно светят
страдание и вяра, и надежда…“
 
                 Йордан Кръчмаров


Работех като пазач в СБА. В неделя сутринта беше топло. Слънцето усмихнато надничаше в дежурната стая. Седнал на мекия стол, пушейки, четях романа „Мътни времена“ на Ангел Веселинов“. По едно време някой изтегли притворения плъзгащ портал и извика. Излязох. Пред мене стоеше около четиридесет годишен еднорък мъж, леко брадясал, с кестенява къдрава коса и мургаво лице. Сериозните му тъмни очи излъчваха смесено чувство. Със здравата си мускулеста ръка буташе колело, към което бе прихванато леко триколесно ремарке. Дрехите му бяха доста износени, а обувките стари. Приличаше на вехтошар.
„Боже! – казах си аз – Докъде докара тази демокрация хората…?“
- Кого търсите? Днес никой не работи!
- Имам уговорена среща със Стефан Гюров.
- Съжалявам, не е сигурно дали ще дойде! Вие кой сте?
- Ангел се казвам. Уговорката беше, че ще дойде днес – каза той, като ме погледна виновно.
- Аз съм Петър – усмихнах се и запалих цигара.
- Извинявам се, може ли да седна на пейката? Уморих се.
- Разбира се, заповядай! – отговорих приятелски.
Едноръкият запали на свой ред цигара. Ръката му трепереше. Присви очи и изпусна тънка струя дим. Въздъхна тежко.
- За какво търсите Гюров?
- Трябваше да ми даде стари акумулатори. Събирам желязо, хартия, акумулатори, да изкарам някой лев за семейството си. Имам син и дъщеря, а и жена ми е без постоянна работа. Добре, че има шевна машина, която ползва като средство за препитание. Животът ни е доста труден. С една дума екзистенция. Откакто загубих ръката си, житието ми се указа неудача. Явно такава ми е била орисията.
Той замълча и пак въздъхна. През лицето му премина сянка. Това което ми каза, ме натъжи.
Въпреки вехтошарския си вид, изглеждаше интелигентен. Непознатият ми вдъхваше доверие.
- Ще трябва да изчакам Гюров. Познаваме се отдавна. Помага ми често с колата си. Добър приятел ми е. Не е егоист.
- Да те почерпя едно кафе? Заповядай в стаята!
От термоса сипах в две пластмасови чашки. Седнахме до ниската маса.
Погледът му се спря на романа и очите му оживяха. Въздъхна и каза:
- Чел съм два пъти книгата. Страхотна е! Доколкото си спомням авторът е от Белоградчишко, северозападният дял на Стара планина. Героите му са балканджии.
Разбрах, че е начетен и паметлив. Хвърли поглед и на стихосбирката на Иван Атанасов „Път през огледалото“, която също лежеше върху масата.
- Имам три негови стихосбирки и се гордея, че го познавам. Като автор, разбира се. Чел съм и други наши поети и писатели от Добруджа. Но да не те отегчавам, май се увлякох. Въпреки, че цял ден се боря за оцеляване, като се прибера, обичам да чета  преди заспиване. Един друг приятел ми носи книги. Често ми помага. Изключителен човек е. Ако не бяха приятелите, досега нямаше да ме има. Трудно е да си инвалид. Но независимо от всичко, имам надежда, че нещата някак ще се оправят.
Тези думи на Ангел ме изненадаха. Мислех си, че е разочарован от живота си. Приятно беше да говорим. Пред мен стоеше един културен и ерудиран вехтошар – страдалец. Подадох му цигара и сипах още кафе.
- Тъй както си говорим, да не изтърва Гюрата?
- Не бой се, всички минават от тука! – успокоих го.
Сетне Ангел заразказва одисеята си.
- Родителите ми бяха хора на тертипа. Баща ми беше ригорист - човек строг, с изисквания. Ведно с работата му, книгите бяха на първо място. Вдъхваше респект сред приятели и близки. За много неща се допитваха до него. Майка ми имаше страхотен глас, не че ми е майка, но така си беше.  Пееше често. Истината си е истина. Като завърших средното си образование, лятото бях при баща си в тухларницата където работеше. На една от машините загубих ръката си. Бях дълго време в шок. Изолирах се от всички и се затворих в себе си. Само книгите ми бяха приятели. Като четях, забравях за неволите. Живеех в собствен свят и не исках да се показвам навън. Но-о-о, да не ти досаждам…?
- Не, не…, – окуражих го. – А какво се случи после?
- От време на време почнах да излизам. Ходех в едно кафене и наблюдавах хората. Бях млад и имах нужда от другарка. Заглеждах се в другия пол. По стечение на обстоятелствата срещнах жена си, после се появиха и децата. Всичко това ми се отразяваше добре, пък и родителите ни помагаха  и им бяхме благодарни. Не след дълго починаха и тогава всичко  сякаш се обърна срещу нас.
Единственото ценно нещо  което имаме, е компютърът, подарък от един братовчед на жена ми, който живее в Австрия. От две години уча информатика.
Помага ми един приятел безплатно. С парите които изкарваме, издържаме двама ученици, макар че става все по трудно. Но ми се иска да вярвам, че положението ще се оправи някак.
Слушах Ангел и се удивлявах на волята  и надеждата му. За първи път се срещах отблизо с такъв човек. Мислех си, че мога да му помогна . Един познат търсеше помощник в гаража си. Трябваше да говоря с него и да го убедя, че макар и еднорък, този мъж ще му свърши повече работа от някой друг, най-вече с компютърната си подготовка… Можеше и други неща да направя за него. Реших да му подаря дрехи, макар и носени, но доста запазени. За жена му и децата, можех да измисля нещо. Беше ми удоволствие да помагам на хора, в такова положение, доколкото ми стигаха възможностите.
Често подминаваме чуждата болка и неволя, и оставаме безчувствени към нея. А на мене ми се искаше, да видя на лицето на този мъж усмивка и от тази мисъл ми ставаше, весело и хубаво на душата.
Той все още нищо не подозираше.

--------
P.S. Разказът е написан по действителен случай.
........ Включен е в предстоящата ми книга. 

автор: Николай Пеняшки - Плашков 

Добрич 

ПРИКАЗКА ЗА ШКЕМБЕТО НА ДЯДО

Събрали сме се на един хубав празник вкъщи цялата родова тумба. Тя една тумбааа – ум да ти зайде! Ама айде! От двата хоризонтални края на Велика България между стария Балкан и синия бял Дунав, от житницата на Добротица, та чак до камънаците на Срацимира, цели три поколения люде от двата човешки пола, разпиваме, разговаряме и ту благославяме, ту анатемосваме живота, а той, пустият, си тече и изтича и хич и не ни чува, пък и да ни чуе – нехае.

     На кларнетиста в телевизора му изби чивията, че като заситни едно хоро в неравноделен такт, та обърка ритъма на сърцата ни, лютата грозданка се превърна на сочни кехлибарени гроздове, виното се освети от Божията радост, та очите ни блеснаха като фаровете на трен през тунел, разтвориха се душите ни и всички възрастови групи се смесиха в един пъстроцветен флуид и станахме равни с Небесния, дано ни прости сквернословието, и се сляха радост и тъга, и се изви облак Балкански, пълен със свобода и тирания.

     Дойдоха рекламите, стихна кларнетът, седнахме пак покрай масата, тя беше толерантна и възпитана, очакваше ни и ни се усмихна с цялото си благоразположение и с апетитните си блюда, получи се взаимопривличане от степен, която ако беше земетръсна, със сигурност щеше да бъде опустошителна и апокалиптична, и т.н.

     Само внукът ми си остана прав, като забравен на сцената и реши да продължи с една волна програма, която никой н знаеше какво предвещава.

     –  А сега, драги зрители, искате ли да ви покажа как ходи дядо?

     Дядото бях аз. Други дядовци за мое голямо огорчение нямаше.

     –  Покажи, покажи! – едното поколение.

     –  Как, как? – другото, т.е. жена ми. Третото беше той самия, актьорът.

     –  Ами ето така – и тоя дребен кльощльо тилваше главата си,  така че коремчето му да изпъкне максимално и тежко, тежко запристъпяше, като при всяко движение от устичката му отчетливо излизаха въздишки и пъшкания – оох, охъ, ох, охъ. – а после добавяше – абе, дядо, защо ти е толкова голямо шкембето?

     Хич и не мислех да му отговарям, както Кумчо Вълчо на Червената шапчица, защото нямах намерение да го изяждам, ами съвсем сериозно започнах да му обяснявам с осанката на мъдрец от далечните епохи и гласа ми се сливаше с песента на чайките, които се люлееха на вълните на Световния океан, а огромните рапани, забравени и изсъхнали на брега му, го повтаряха като ехо.

     Така поне на мен ми се стори, а аз като древен даскал и някогашен поет приемах нещата философски и целомъдрено, въпреки поизветрелия си акъл.

     – Слушай, чедо, – викам му – един дядо ако няма шкембе, не е никакъв дядо, защото това е мястото, където всичко от живота в един момент си отива на мястото. В корема. Там падат от високото всичките му несбъднати мечти, а с тях и недокоснатите небесни звезди, сърцето му бавно слиза там, както слънцето при залез зад канарата  на прадядовата ти къща, там пропада и като вода от отвесна скала и акъла му, синко. Затова като усетят всичките тия неща, че лека-полека се приближават все повече към земята, истинските дядовци се потупват по шкембетата и казват повече с въздишка, отколкото с възторг: „Еех, животе, животе...” –  А това, човече мое малко и свидно, за тебе ще рече: „ Ах, колко си смешен, бе дядо!”, баба ти ще поклати глава: „И на сто години да станеш, акъла ти няма да дойде, я стига си мърморил!”, клошарят ще погледне от контейнера с пресъхналите си очи и ще прошепне: „Това живот ли е!...”, управникът ще се обърне към тебе с двете си дупки на мястото определено от Бога за очи и ще се ухили самодоволно: „Животът е прекрасен!”, а за мене отново ще бъде нито възторгът, нито въздишката:

     – Еех, животе, животе...

    

автор: Ангел Веселинов (запазени авторски права)

гр. Добрич

ЕДНА ЧОВЕШКА СЪДБА

  Тази година се случи горещо лято. Пожарите унищожиха горите и реколтата. За капак на всичко, управниците изгориха душата на почти всички сънародници. Бяхме изпратени в най–глухия и забутан коловоз на живота.
 Такива мисли сноваха в главата ми – мисли на бдителен, честолюбив и отговорен човечец; който бе част от голямото семейство на този обрулен и осакатен народ. Той бе основният механизъм, способен да трансформира действителността около себе си. Практически не беше така поради ред причини…
 За съжаление действителността бе жестока, болезнена, потиснала с ярема си гръбнака на отрудения народ. А той дори и глава не вдига, камо ли да стори нещо друго.
  Спи народът, от време на време някои мърморят или бистрят политиката на чашка;  а онези горе – оядени, с каменни сърца, самодоволно множат парите си…Случваше ми се да се надсмея над собствените си размишления…  Едва ли можеха нещо да ми помогнат?  Така де!
  „Сама птичка пролет не прави” – гласи поговорката, а и още нещо – „Сам човек, само за тоалетната.
 ”Обвинявах се често за подобни размишления – понякога елементарни и изтъркани.Става ми гадно като си помисля, в какво сметище сме, та дори и в помийна яма. Направо ми иде да повърна. Добре, че бях сам в колата и се оригнах.
  - Мамка му мръсна! – казах почти на глас.
 Прибирах се от Шумен. Колата се движеше с нормална скорост, а двигателят работеше монотонно, с особено настроение, като че се радваше за скорошното си прибиране в собствената бърлога.
  Беше притъмняло. Нощта спускаше черната си пелерина и прегръщаше с нежността си. Звездите премигваха като сърдити. Дори и щурците не се чуваха. Луната гледаше тъжно. Сякаш и природата предчувстваше, че ще се случи нещо.
  Чувствах се особено, дори неспокойно. След около стотина метра в  тревата край шосето лежеше човек.
  Сякаш косата ми се изправи. Не смеех да се приближа до него. Бях на около двадесет метра от лежащия. Той дори не помръдна.
  Обадих се на “Бърза помощ” и полицията. Дойдоха сравнително бързо, понеже бях близо до града.  Тръгнах след “Бърза помощ”.
  Единственото, което разбрах, че е получил инфаркт и е все още жив. Оказа се, че живял на Добротица, в нашия блок през два входа и имал шансове да се оправи. Зарадвах се, а също и за това, че ми се отдаде случай да му върна живота.

***

  Разказах на жена си и децата за постъпката ми. За тях не беше новост, тъй като за трети път съм бил причина за връщане на нечий живот. Малко по късно ме подложиха на „брейнсторм”. Справих се отлично.
  - Гледай ти, какъв баща имаме! – възхитен реагира малкият ми син Пепо.
  - Вярно бе! – потвърди брат му Стоян 
  – А бе, баща ми, ти си готов да получиш Нобелова награда за скоростно мислене и точни отговори!
  - Защо не! Как я мислете вие?! Трябва пример да вземете от мен!
  - Какво им има на децата?! – засече ме жена ми – Не ги нападай така! Помисли си, щом те подлагат на такива въпроси!
  - Стига де! Отвори една бира!
  - Браво на теб! Ти да пиеш, а ние да те гледаме, така ли?
  Тя отвори четири бири и седна. Положи лакти на масата и въздъхна.
  - Сети ли се кой е Стефан? – попита ме тя и отпи от бирата.
  Погледнах я въпросително.
  - Не се сещам!
  - На кака Желка мъжът ù.  Имат син в Стожер,  който непрекъснато им трови живота.
  - Вярно бе! Не се сетих. Скъпа, смятам в други ден да му отида на свиждане и да занеса малко плодове.
  - Прав си! – потвърди тя – Радвам се, че мислиш така. Имай предвид, че е особен човек и е с труден характер!
  - Права си, скъпа! Благодаря, че ми напомни! А вие, момчета – обърнах се към синовете си – Имаше ли положителни резултати, докато ме нямаше ?
  - Има! – отговориха почти едновременно.
  - По-спокойно, един по един! – изкомандвах с усмивка.
  Разказаха ми подробно и с охота как вървят нещата около тях.  Зарадвах се за успехите им и за позитивизма, който притежаваха.
   - Браво! Наздраве за успехите! Гордея се с вас.

  Купих портокали и посетих Стефан в болницата.
  - Здравей! – поздравих с лека усмивка – Виждам, че си по-добре и това ме радва.  Нося ти плодове. 
  Беше сериозен и мълчалив. После попита:
  - Ти ли ме намери и повика бърза помощ…?
  - Аз! – отговорих кратко. 
  Гледах го сериозно и след това се усмихнах приятелски.
  - Не трябваше да го правиш! – подчерта той и въздъхна тежко.
  Очите му бяха сериозни и излъчваха тъга. Като че огънят на живота му бе изгаснал, дори сърцето и тонът на гласа бяха студени. Сякаш дяволът се бе вселил в него.
  - Не биваше да идваш! – рече Стефан още веднъж.
  - Все пак сме хора, дори съседи! Човешката ми същност не позволи да те оставя…
  Не ме остави да се доизкажа и не откъсна студения си поглед.
  - Мисля, че казах! Остави ме сам! 
  Оставих плодовете и, преди да тръгна, отговорих.
  - Хора сме, бай Стефане, сърце не ми даваше да те оставя. Дори не знаех, че си ти. Научих в болницата. Бих постъпил по същия начин към когото и да било! Пак ще дойда! Жив и здрав!
  Съседът ме гледаше мълчаливо и сериозно. Като че студ полази в мен. Усмихнах му се и тръгнах.
  В къщи бяха жена ми и  Желка – съпругата на болния. Разказах им как протече посещението ми. Имах усещането, че буца бе заседнала в гърлото.
  Съседката ме гледаше с учудване, без да продума. После ми разказа с болка как стоят нещата. Не можех да повярвам.
  „Как е възможно синът им да постъпи така?” – помислих си.
  Не след дълго съседката се прибра, а очите ù бяха плувнали в сълзи.
  След десетина дни  Стефан дойде вкъщи, като донесе домашна луканка, ракия и вино. Останах изненадан от посещението му.
  - Заповядай! Добре дошъл! – поканих го с приятна усмивка.
  - Здравей, Данчо! – отговори ми той и подаде ръка.
  Поех ръката му, а другата положих на рамото.
   - Радвам се, че те виждам! – усмивката не падна от лицето ми.
  - Искам да се извиня за поведението си в болницата! Съжалявам, че се държах абсурдно!
   - Няма защо! На всеки може да се случи.
  - При мен ситуацията е друга. Имам големи проблеми със сина си. Двамата с майка му сме дали достатъчно за него и образованието му. Тази пуста псевдодемокрация  оказа негативно влияние върху него, както и така наречените негови „приятели”.  Стана алчен и се срамува от нас – бедни и обикновени хора. Наложи се пеша да си тръгна за града с болка в душата и сърцето. По едно време ми стана зле и паднах в тревата край пътя. С една дума, не вярвам ни на управляващи, нито на тази опорочена демокрация. Именно тя позволи на доста хора да забогатеят баснословно и да вилнеят безнаказано, дори да си откупуват свободата.  Стоят зад кулисите, а за тях работят млади подставени лица, повечето от които изменят човешката си същност.  Мамка му мръсна…  Ние сами си  направихме живота такъв – гаден, злобен и безслънчев. Тази нежна и безкръвна реформа, която стана в държавата ни, даде тласък на негативите в  обществото…   да се мразим и какво ли още не. 
  Очите му се натъжиха и заприличаха на водопади.  Седна и се облегна на фотьойла, сетне изпи хапчето си за успокояване. Постоя десетина минути и си замина.
  - Боже Господи! – казах  си аз – Докъде я докарахме?!

P.S. Разказът е по действителен случай.

*  Включен в сборник с разкази "ДОКОСВАНЕ" 

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

Добрич