Валя вървеше по улицата и се чудеше – с всеки изминал
ден градът ставаше все по-пъстър и по-красив. Но не знаеше защо. Най-често
виждаше весело светещи три букви, но не ги разбираше, не знаеше какво
означават. Усещаше само, че е много гладна. Падналият сняг беше затрупал всичко
в кофите за отпадъци и сега се прибираше още по-гладна.
В Дома, където беше израснала, никога не бе виждала
такива украси. С първия сняг в коридора пред стаята на директорката се
появяваше малка елха с пухчета памук от медицинския кабинет, няколко прокъсани
гирлянда и толкова. Но какъв празник предстоеше, така и не успя да разбере и
запомни.
Беше средна на ръст, имаше си всичко женско и
момчетата от Дома често я обикаляха. Но ако някой беше груб с нея, го ступваше
набързо, а другите момчета направо се търкаляха от смях. Всички в Дома я
уважаваха и обичаха по своему.
И какво й беше бавното развитие?
Най-много обичаше да гледа един филм с летящ кораб. Не
разбираше нищо от него, но корабът беше толкова красив – дървен, с високи мачти
и алени платна. Носеше се сред облаците така
величествено, че Валя бе готова на всичко - само и само да го види още и
още веднъж.
Там си беше добре. Вярно е, че заваляше думите, така и
не научи буквите и цифрите, помнеше трудно и най-обикновените неща, но беше
послушна и работлива. Помагаше с желание в кухнята и жените я хранеха добре.
Въртеше се често и в пералнята, не се мръщеше, когато й даваха метлата и
парцала да чисти коридорите и тоалетните.
Нямаше никаква представа за времето, прекарано в Дома.
Добре си беше там, докато един ден директорката не я извика в душния си
кабинет. Дадоха й един сак с дрехи и чифт протрити маратонки, тикнаха в ръцете
й някакво картонче с нейната снимка и някакви пари – въобще не разбра за какво
служат, и я изпратиха до портала. Придружаваха я няколко момичета, момчетата
седяха по пейките, пушеха нервно и нещо важно си говореха, други деца висяха по
прозорците и махаха. Тогава така и не
разбра защо всички са толкова тъжни, защо някои дори плачеха.
Прекрачвайки прага на портала, Валя се стъписа.
Подплашена като диво зверче, тя потъна в шумотевицата на един непознат за нея
свят. Качи се на първия спрял пред нея автобус и той я понесе към
неизвестността. Повече никога не се върна обратно. Спомняше си понякога за Дома,
но нямаше никаква представа къде е и как да стигне до него. А и защо?
А денят беше толкова топъл и красив!
Беше седнала на сянка под красив кестен, когато възрастен мъж, едва
тътрейки крака, мръсен и прокъсан, с малка торба през рамо, се спря и я огледа
с мътните си воднисти очи. Отпусна се с пъшкане на пейката до нея и
оттогава станаха неразделни. Валя не разбра защо мъжът бе останал съвсем сам и
на улицата, кой е и как се казва, но той й даде покрив и закрила. За първи път в живота
й някой май я обичаше истински и тя дълбоко се привърза към него.
Заведе я под моста. Под него преминаваха две дебели,
почти колкото тялото й, тръби. Обясни, че са на парното, но тя така и не разбра
какво е това. Важното бе, че тогава тръбите бяха хладни, а сега - топли и това
й стигаше. Върху тях беше наредил няколко дъски, покрити с разкъсани кашони и
това беше неговият дом. Беше тясно, но Валя се сгуши в измършавялото му тяло и
прекара първата си спокойна нощ. Той не искаше нищо от нея и това й стигаше.
Докато беше
топло, се чувстваха добре. В кофите за боклук имаше достатъчно храна. Ходеха по
пазарите и продавачките им даваха увехнали плодове и зеленчуци, а те бяха
доволни. Най-много храна намираха в кофите зад ония огромни магазини. Как ги
наричаха, Валя така и не запомни,
не можеше и да прочете рекламите им, но ги познаваше отдалече по големите
красиви и светещи в нощта надписи, като отлично знаеше, че там има винаги
храна. Е, два пъти се сбиха с други като тях, но храна имаше за всички.
Останаха им само подутият нос и насиненото око на мъжа. За Валя и мъжа бе
важно, че защитиха правото си да ровят в тези кофи. В тези среди това се
уважаваше и повече нямаха проблеми, а мъжът бе много горд с постижението си.
Валя вече не се и сещаше за баня. Той също. Единствената
им цел бе да намерят нещо за храна в кофите. Хората бяха добри с тях. Даваха им
пари, с които той купуваше от време на време по нещо за ядене за двамата и
пиене за себе си. Нейните бяха отдавна похарчени и Валя така и не разбра за какво. Важното бе, че са заедно. Той я
обичаше като родна дъщеря и се грижеше за нея според силите си.
Не знаеше нищо за календара, но че нещо се променя
разбра, когато истински застудя. Под моста, върху тръбите, беше топло. Дъждът
не беше страшен, но вятърът вече се усещаше. А когато заваля и първият сняг, се
стресна за първи път в живота си. Гушеше се в него, но слабото му тяло и
тънките дрехи вече не топлеха. Вятърът носеше облаци сняг. Реката под тях се
покри с тънка ледена корица. Хората бързаха по улиците, заети със своите мисли,
загърнати в дебелите си и топли дрехи, с пълни торби. Никой не им обръщаше
внимание. От просията, на която я научи той, не печелеше вече нищо. Нещо се
промени - хората ли обедняха, що ли? Кофите за боклук се изпразниха - даже и
тия край ресторантите и огромните магазини.
Храна вече нямаше никъде.
Когато заваля и първият сериозен сняг и се усили
севернякът, стана още по-трудно. Една вечер, примрели от студ и глад и сгушени
един в друг там, под моста, той тихо промълви:
-
Прости ми, че не можах да се погрижа за теб, както не успях и за
семейството си ... И преди Валя да разбере какво иска да й каже, той
бавно се претърколи през дъските над тръбите и цопна във водата. Тя се разпищя
ужасена, но в тъмната и студена нощ, сред вихъра на виелицата нямаше кой да я
чуе.
Градът беше толкова красив в новата си премяна и белия
сняг. Витрините на огромните магазини светеха празнично. От ресторантите се
носеше музика и весел смях. По улицата бързаха закъснели за някъде хора,
вдигнали високо яки, нахлупили топли шапки, с меки ръкавици и високи ботуши.
Невидима за хората, Валя газеше през снега със
скъсаните си маратонки, обути на бос крак, притиснала с премръзнали пръсти към
гърдите си прокъсаното си палтенце. Беше ужасно премръзнала. Примираше от глад,
но вече знаеше, че и тази вечер няма да намери нищо. Неусетно стигна до моста и
с труд се спусна по заледените стълби на каменната стена ограждаща реката. С
мъка се покатери върху тръбите. Натрупа върху себе си всичките си дрехи и
останалите от мъжа парцали и постепенно потъна в тежък сън.
И пред очите й се появи летящият кораб – приказно красив, с алените си платна, носещ
се безшумно в нощта над реката. Спря до моста и тя с изненада видя на палубата
му мъжа. Той й помаха приятелски усмихнат и протегна към нея ръка. Вярвайки му
безкрайно, Валя се изкачи по спусната въжена стълба, скочи весело на палубата и
радостно го прегърна, а корабът безшумно продължи своя път в празничната нощ.
_________
гр. Добрич
Няма коментари:
Публикуване на коментар