ОТРАЖЕНИЕ - четвърта глава

                          СРЕЩАТА 

"Общите принципи съществуват само

в главата, в живота има само

частни случаи.“

                                             Достоевски 

Останал сам на масата, Иван бе шокиран от разказа на страдалеца. Опита да се откъсне от тайнствеността на нещата, които чу. Чудеше се на себе си, какво ли го интересуваше всичко това. Като че някаква нежелана и непреодолима сила го привличаше да се интересува от случая. Подтикваше го неговото вътрешно „аз” и не му даваше мира. За да излезе от тази ситуация, по лицето му плъзна едвам забележима усмивка. Това негово качество бе обиграно с години и му помагаше лесно да излиза от подобни моменти.

Не след дълго се появи Валя в изключително шармантен вид. Беше със силно вталена червена рокля, стигаща до прасеца ù. Косата ù бе прибрана назад, закопчана с красива черна шнола. Фината дълга шия и златното колие ù придаваха готически вид.

- Здравей, скъпи! – поздрави тя с чаровна усмивка.

- Здравей, красавице! Тъй като те гледам, не бих могъл да устоя на красотата ти! – той стана, поднесе ù стола да седне и целуна по бузата – Как си, скъпа? – ароматният френски парфюм и кадифената ù нежна кожа разбунтуваха мъжкото му достойнство.

- Благодаря! Отлично! – закокетничи тя, а усмивката ù бе не само чаровна, но и предизвикателна.

Кръстоса крака, като внимателно плъзна горния по бедрото на Иван и го погледна с леко присвити мигли, а върхът на езика ù облиза устните. Сетне въздъхна бавно и дълбоко. В нея се чувстваше тектонична мощ на неизригнал вулкан. Продължаваше да го съзерцава с проницателния си поглед, а дишането ù зачести.

- Струва ми се, че преди около петнадесет минути не си бил сам. Събеседникът ти е около петдесет и тригодишен, просяк, не много висок, с добро телосложение, светли очи, не много шарена коса и брада. Същият ти е разказал одисеята си, а и се притеснява за млада жена дали е жива – вероятно много близка, може би дъщеря. Имам странното усещане, че ще имаш много близка връзка с този човек…

- Ти ме изуми! Не може да бъде! – прекъсна я Иван, а очите му бяха широко отворени – Откъде това ясновидство?!

- Не е моментът да ти отговарям на този въпрос! Ще си позволя да те попитам нещо конкретно, не, че не мога да ти кажа, но желая да го чуя от теб, поради чисто психологическа причина.

- Нека си поръчаме по нещо и ще говорим!

Скоро сервитьорката мина край тях и си поръчаха кафе и безалкохолно.

- Слушам те! – подкани я той и запали цигара.

- Колко възможности за сериозна връзка си имал и какво конкретно си направил за тяхната продължителност? Не си мисли, че не знам какво ще ми отговориш.
- Досега съм имал три възможности за избор на другарка в живота. Две от тях бяха краткотрайни. Последната продължи три години. Невена започна да ми изневерява с мой приятел. Много пъти сме разговаряли сериозно, без да се караме, но резултат никакъв. Опитах да я разбера в много отношения, но без резултат.

- Слушай, миличък, струва ми се, че нивото на изискванията ти е доста високо. Поставяш строги правила, затова не се задържат жените при теб.

Продължителната връзка, която си имал с Невена, доказва, че е държала на твоето присъствие. Не може да се каже, че не сте си пасвали. Не си мисли, че за раздялата ви има вина само в нея! Знаеш много добре каква е причината в теб, за да се разделите. Имам усещането, че в близките няколко дни ще срещнеш голямата любов.

- Сериозно ли говориш?! Шегуваш ли се? – попита изненадан Иван.

Той отпи от кафето и запали нова цигара. Думите на Валя го озадачиха и заинтригуваха. Почувства, че в него пропълзя като змия някакво странно усещане. Като че мравки пропълзяха под кожата му и проникваха както в мозъка, така и в кръвта. За да запази видимо спокойствие, на лицето му се появи едвам забележима усмивка.

- Вярно, никога не съм се замислял по този въпрос! Не съм поставил на преден план мислите си относно това…!

- Скъпи, ти си човекът, който не се предава лесно и освен това си интелигентна, и импозантна личност, която много харесвам – замълча за известно време и сетне продължи - Имам нужда от теб! Желая те!

Той не очакваше подобни думи от нея. Хвана я за ръката и каза:

- Валя, моля те! Недей…! Не е мястото тук…!

- Знам! Това чувство е по-силно от мен! Моля да ме разбереш! Въпреки това, нямам право да ти се бъркам в живота…! Нека се омитаме от тук!

- Съгласен съм!

Вечерта премина в много нежност и страст.

На сутринта слънцето ги събуди с ласките си. Докато тя приготви закуската, Иван излезе на терасата, за да изпуши една цигара и се заприказва със съседа си; сетне се изкъпа. Влизайки в кухнята, усети уханието на приятно препечени филийки и ароматно кафе.

- Какво ще правим днес? – попита Валя, полагайки нежно ръка върху неговата.

- Ти какво, семейно ли искаш да го изпълняваме?! Аа-а-а! Кажи де! Как я мислиш тази работа?

Тя го погледна с изненада, но и засегната.

- Значи… всичко това досега е било една измама, лъжа и подигравка към чувствата ми и мен?! Защо говориш така?

- Не-е-е, няма такова нещо! – отговори той, като хвана ръката ù, гледайки я в очите – Знам, че изпитваш силни чувства към мен, но… Съжалявам, скъпа!

- Прав си, миличък! Знаеш много добре, че не мога да заповядвам на чувствата, които изпитвам към теб. При това положение, какво мислиш за съвместната ни служебна работа? Невъзможно е да продължавам така.

- Ще ти кажа какво да правим! Но знай, че най-искрено желая да запазим приятелството си. Много те моля, избий си от главата, че между нас може да съществува лъжа и измама…

- Съгласна съм! Зададох ти един въпрос, какво ще правим днес?

- Не знам! Трябва да помисля! За сега нямам планове. Понякога събитията се възбуждат и се нареждат от само себе си.

- Може би си прав! – каза Валя, гледайки го в очите.

Той пиеше кафето си и си мислеше за вчерашния разговор с просяка. Може би имаше нужда от него като специалист. Ако го вземеше на работа, можеше да му бъде от полза и да го изкара от тежкото положение, в което бе изпаднал.

Съществуваше някакво неопределено усещане за привързаност към Стефан. Вътрешно в себе си не можеше да определи защо. По лицето му плъзна лека усмивка.

- Ей, мислител! – обърна се към него Валя! – Досещам се какво сте говорили вчера със Стефан, преди да дойда. Този страдалец е загубил много в живота. Единствените, които са му останали, са двамата братя близнаци, които са най-големият му проблем. Не искат нито да го видят, камо ли да го чуят… А горкият човек няма никаква вина… Цялата вина е в жена му… А за нея не мога да кажа нищо. Имам друга причина за това и трябва да го премълча…

- Валя, как може да знаеш подробности за разговор, на който не си присъствала?

Тя подпря с длани главата си и постоя така известно време.

- Извинявай, но ще трябва да изпия един аналгин!

Кирил запали цигара, замисли се бавно и вяло, за суетата, безсмислието, фалша и ултраизма в обществото.

Тя прекъсна мислите му.

- Ти каза, че събитията идват от само себе си. Така е, ще дойде моментът, без да знаеш кога и къде, ще имаш отношения с хора, които най-малко очакваш! Извинявай, но повече по този въпрос няма да ти говоря!

Той стоеше като препариран. Поокопити се и попита:

- Защо ми казваш всички тези неща? Не можа ли да ми ги спестиш? Казваш, че ме обичаш, а пък…

- Прости ми, скъпи! – прекъсна го тя, погали го по лицето и целуна.

- Прекрати вече, не съм те молил за нищо! – отсече той.

- Извинявай, моля те! Съжалявам!

- Добре-е-е, добре! Прощавам ти! – отговори той, утвърждавайки с движение на ръцете си.

- Благодаря ти!

- Валя, от година и половина работим заедно, но не знам много неща за теб и семейството ти, затова ще те помоля да ми разкажеш!

- Добре! Родителите ми са от Плевен. Дошли са във Варна няколко месеца след сватбата си. Майка ми е с музикално образование. Свири на пиано и цигулка. Баща ми е авиоинженер. Имам брат, две години по-голям от мен. Живея в самостоятелно жилище от две години, което ми е завещано от моя леля. Дарбата на ясновидка е по линия на майка ми. При мен е изразена в по-силна форма. Завърших архитектура с голямо желание. Доставя ми удоволствие да рисувам, а психологията, астрологията и художествената литература, са другото ми аз.

- И за мен изобразителното изкуство е голямо удоволствие. Рисувам от дете.

Никога не съм спирал това удоволствие.

- Имаш ли картини вкъщи, които са твои?

- Всички са мои.

- Сериозно ли говориш?

- Да-а-а! Включително и графиките!

Той извади от един шкаф папка от дело – пълна с графики и я сложи пред Валя.

Тя се абстрахира от всичко и започна да ги разглежда внимателно!

- Скъпа, искаш ли още кафе? Има сок от „Ябълка” и „Кайсия”.

- Може! Кафе и сок „Кайсия”.

От кафе-машината кафетата станаха бързо.

- Благодаря! Ако всички мъже бяха като теб, ние жените щяхме да бъдем щастливи – а чаровната ù усмивка озари лицето.

- Ти пък намери какво да кажеш! Сигурно има и по-добри от мен! Все пак благодаря за комплимента! – погледна я със закачлива усмивка.

След като разгледа графиките, Валя изрази положително професионалното си мнение.

Той изгледа Валя с приятна усмивка и попита:

- Ти работиш ли графики?

- Да! Освен това пейзажи и портрети. Заповядай някой ден вкъщи, да ти ги покажа? Една от стаите е почти пълна с най-различни неща.

- Ще се радвам да ги видя!
- Колко време има, откакто си създал архитектурното бюро?

- От три години и половина, а освен това съм и собственик на агенцията за недвижими имоти. До три месеца разширявам бизнеса си.

- А разширението към сградата твое ли е?! – попита учудено тя.

- Да!… Извинявай, но бих желал да те питам, дали си имала сериозна връзка до сега?

- Да! Близо година. Разбирахме се много добре! Беше страхотен, изключително интелигентен и много влюбен в мен; докато аз изпитвах само приятелски чувства. Не се замислях много за взаимоотношенията ни! Дойде моментът, когато той ме принуди да проведем сериозен разговор. Впоследствие се оказа, че ми е първи братовчед, когото не съм виждала от детските си години.

- Явно, че родителите ви не са поддържали дълго време връзка.

- Леля и вуйчо година след сватбата си избягват в Ню Йорк. Братовчед ми е роден там. Още от малък са го учили на български – писмено и говоримо. Завършил е в Бостън.

- По каква причина е в България и най вече във Варна?

- Има хотел на Златните. Запознахме се на едно събиране с приятели в ресторанта на хотела му. Когато разбрахме, че сме първи братовчеди, всичко се промени и намести.

автор: Николай Пеняшки - Плашков

Защитени авторски права.

РОМАНЪТ „ЛЕВАКЪТ” – МАЙКЪЛ КРАЙТЪН

Романът „Левакът” написан от американския писател Майкъл Крайтън (под псевдонима Джон Ленг) е интригуваща и завладяваща история, която завладява читателя от първия до последния ред. Тази книга спада към жанра медицински научно-фантастични трилъри.
Първото нещо, което прави впечатление е заглавието, което предизвиква загадъчния въпрос, защо е „Левакът”?
Но ако отговоря веднага, не съм сигурен, дали ще Ви насърча и предизвикам да я прочетете. Но така или иначе това или иначе, това е целта на ревюто. Като загадка ще намекна, че „Левакът” е главния герой Питър Рос, заради неговия наивитет. Така смятат останалите персонажи, които участват в тази сложна и заплетена игра. Накратко казано, истината е, че те се нуждаят от него (д-р Рос) заради медицинското му образование, и още нещо…, от което искат да се възползват, притискайки го физически и психически.
И така, каква е гледната точка на писателя и неговата цел?
Питър Рос е радиолог, който след завършването си решава, че най-доброто място за отдих и почивка в рамките на два месеца е испанското крайбрежие. Плаж, жени и дискотеки – какво повече му трябва на един мъж, за да прекара страхотно отпуската? Но тя не протича, така както е планувал. Той се запознава с готино момиче. Но започват редица, неочаквани за него неприятности. Първо се появява един мъж, който го умолява да не прави очакваната „аутопсия”. После го посещават няколко мъже, като единият се представя за брат на покойник, на когото трябва да направи споменатата аутопсия. Най-напред му предлагат пари, а после го заплашват. Никой не иска да му обясни за какво става дума и защо трябва, или не трябва да свърши каквото и да е. В действителност истината е, че всички участници в играта се нуждаят от него, не само заради медицинското му образование, а и заради наивността му. С една дума: всички се нуждаят от левак (несръчен и глуповат човек). Принуждават го да извърши аутопсията, и на мястото на сърцето да сложи тайнствен пакет. Само дето наивникът-левак решава на пук на всички предупреждения, да се включи в играта. А наградата са оплетени планове, скроени в играта, както и мимолетната връзка с красива и изпепелена жена.
А какъв е краят на историята, ще разберете накрая?!

Романът „Левакът” е страхотна книга, която е идеална за четене при всякакви условия. Действието се развива бързо. Сюжетът е вълнуващ и изключително точно подреден, изпълнен с неочаквани обрати. Историята е измислена изключително перфектно. Става дума за стар испански род и реликва от времето на конквистадорите.

Съществува изключително интересен способ за ликвидиране на неудобните противници. Имайки предвид, че писателят Крайтън в своите романи, се базира винаги на доказани истини.

Тази вълнуваща книга е доказателство за изключително изчистен и стегнат стил на американския писател Крайтън.  Бих го определил като майстор не само на словото, но и на съспенса.
В заключение бих добавил, че романът е постигнал своята цел. Грабва от първите редове и държи в напрежение до края. Така, че грабнете книгата и четете!

© автор: Николай Пеняшки – Плашков / пълни авторски права18.1. 2017 г. ; Добрич

ОТРАЖЕНИЕ - трета глава

Иван взе такси и потегли към центъра. Слезе до катедралата. Имаше намерение да влезе в някое кафене, за да се поразсее. Тръгна по посока фонтана. Реши да седне където бяха предния път с Валя. Беше все още рано. Избра свободна маса и се настани. Следобедното слънце препичаше лицето му. Дългото очакване да се случи нещо конкретно не му даваше покой. Не само душата, а и погледът му изпитваше глад и жажда за нежност и всеотдайна любов. В съзнанието му се бореха разнопосочни мисли и чувства, които вълнуваха неговото вътрешно „аз”.Всичко това не означаваше, че за него съществува постоянното сиво ежедневие. В същността му не живееше глас на вина, който да го измъчва и упреква. Мъжествеността му бе непокътната и непробиваема, запазила своето спокойствие… Изпита желанието да се обади на Валя.Непосредствено до него спря не много възрастен мъж в просешки вид. Ръката му бе протегната за някоя стотинка или лев, а в очите му се четеше мъка и глад. Иван извади пет лева, пъхна ги в ръката на скитника и го изгледа със съжаление.
 – Благодаря! Бог да Ви благослови!
 – Заповядайте! Седнете да си починете!
Сервитьорката дойде с малко закъснение. Обърна се към просяка с намерение да го изгони, но Иван се извини и я помоли да го остави! Поръча кафе, водка и две безалкохолни. Запали цигара и се загледа в лицето на непознатия, който изглеждаше около петдесет и петгодишен с брада; гъста, леко прошарена коса, която явно не беше подстригвана скоро. Погледите им се срещнаха. Въпреки мъката, в очите на бедняка пробяга лека усмивка.  – Как Ви е името, господине? – попита Иван.
 – Стефан!
 – Аз съм Иван! Ако Ви се пуши цигара, запалете! – предложи той и подаде кутията.
 – Благодаря! На какво дължа тази чест, ако смея да попитам?
 – Може би е въпрос на моментна емоция! Когато минахте край мен и се спряхте, като че нещо проговори в съзнанието ми да ви обърна внимание. Нека ви почерпя една водка! Моля да не ми отказвате!
 Той се обърна се към сервитьорката, която наново мина край тях, поръча водка с безалкохолно и ядки. Дръпна от цигарата и попита събеседника си. – Извинявайте, имате ли някакви роднини или близки?!
Стефан не очакваше подобен въпрос и това го притесни… Очите му се натъжиха. Без да пита, запали цигара. Веднъж вече беше позволено. Прокара ръка през челото и изтри капките сълзи.
– Простете! Бях нетактичен!
– Няма защо! Простено Ви е! Имах семейство… двама сина близнаци и дъщеря. Впоследствие научих, че съпругата и дъщеря ми са загинали при автомобилна катастрофа. Останаха синовете, които с течение на времето и под влияние на други фактори, независещи от моята личност, се отказаха от мен…
– Но как така! Нима е възможно?! Те са ти деца?! – учуди се Иван и разтвори очи – Какво е станало?
Страдалецът замълча за малко, въздъхна и продължи:
– Когато бяха малки, на около годинка, едното момче дадохме на осиновяване, въпреки че не искахме да се случи така. Особено аз. Моята съпротива беше по-голяма. Нека Бог да прости за съгласието ми, с цел да запазя развода със съпругата ми. Хората, които осиновиха Явор, бяха близки роднини на покойната ми съпруга, които не можеха да имат деца. Имахме уговорка да го виждаме на седмица. С течение на времето това се промени на месеца веднъж. Лошото беше, че вторите му родители не споменаваха, че има брат близнак. Изискваха същото от нас спрямо Костадин. Това беше крайно и жестоко, неразумно изискване от тяхна страна. Колкото по-голям ставаше Явор, толкова по-негативно отношение имаше към мен. Като студент му помагах финансово колкото можех, тъй като и двамата братя следваха по едно и също време. Другият ми син Костадин, който остана при мен, въпреки че се грижех за него, проблемите бяха същите. Беше прекалено капризен и горделив. Искаше всички да му обръщат внимание… Беше честолюбив и смяташе, че неговата дума е закон. Въпреки всичко това, любовта ми към тях си остана завинаги; независимо че отношението им към мен бе доста негативно, което не заслужавах. В момента и двамата имат фирми и въртят големи капитали. Не направиха нищо, за да ми помогнат поне малко, да имам покрив над главата и спокойствие. Накратко казано, ме изхвърлиха на бунището на живота.

Иван слушаше внимателно потресаващия разказ на Стефан, който му се стори невероятен. Очите на страдалеца се напълниха наново с тъга.
– Съжалявам, че бръкнах дълбоко в душата Ви! Повярвайте ми! – помоли Иван, почуствайки се виновен.
Телефонът му звънна настоятелно. Беше Валя.
– Здравей!… На нашето място съм… Ще чакам! – сетне се обърна към Стефан и го попита какво е работил навремето.
– Най напред работех като счетоводител, докато завърших второ висше – финанси. Сетне бях финансов експерт и консултант. Можех да имам голямо бъдеще, но животът ме удари жестоко. Лежах дълго време по болници и санаториуми, докато се възстановя. Ето ме сега безпризорен. Никой досега не ми е обръщал толкова внимание, както Вие. Извинявам се, че споделям това, но си е самата истина. Знаете, че когато човек сподели, му олеква. Най-голямата ми болка е тази, че синовете ми не желаят да ме видят. Веднъж се опитах да ги посетя в офисите на фирмите им, но техни служители от охраната ме изгониха като куче и ми забраниха да стъпвам повече там по заповед на синовете. Сърцето ми се къса от мъка, но не мога да направя нищо! Имах намерението да им простя, дори и сега съм готов на това. Когато научих за злополуката на съпругата си, страдах много. А колкото до дъщеря ми, имам странното чувство, че е жива. Причината за това е, че на мястото на катастрофата не беше открита. Дори не знам какво се е случило с нея. Откакто се случиха нещата до настоящия момент, няма да я позная, ако я видя. Дано Бог ми помогне някой ден…!

........

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

ХАЙКУ - 2

вървя на зигзаг следя движението на змията Николай Пеняшки - Плашков

Романът “Кан Тервел – кошмарът на Халифата” от писателя Емил Димитров

      

Книгата „Кан Тервел – кошмарът на Халифата” от добричкия  писателя  Емил Димитров  е документално-исторически  роман. Той е посветен на едно от най-великите събития в историята на всички държави, намиращи се на Европейския континент. Този конкретен исторически момент се оказва изключително важен за Европа като независим континент.

Това  историческо събитие  е разгромът на арабската обсада на древния Константинопол през  717/718 г.

     Халифатът е основан от Мохамед. Неговите знамена победоносно се развявали над  три  континента.  Под неговата  власт са били стотици  народи  и  древни  империи. В този период от историческо  време, под арабските  удари  са  били  подложени Източната Римска Империя, която познаваме под името Византия. 

     На най-тежка  блокада  е била подложена  „столицата на света” – Константинопол; (674-678 г.), по суша и море. 

     Благодарение на армията на  Кан Тервел блокадата е свалена. 

     Близо  век  историци и  учени от България и други държави от Европа, доказват че Тервел със своята армия  спира нашествието на исляма на Балканите и вътрешността на Европа. 

  Този титаничен  подвиг  на  Кан Тервел  определя  неговото  достойно  място  в историята на  Европа. Поради  тази причина той  получава  прозвището „Спасител на Европа”.

     Авторът  Емил  Димитров  е роден  в  гр.Добрич през 1954 г. Има висше военно и юридическо образование. Той е истински родолюбец. 

     Основната  идея  залегнала  в романа  е  навременната намеса на Тервел и  неговата армия за спасяването на  Европа  като  независим  континент.  Благодарение  на  него нашата  родина, и  много  други  държави  от  континента  Европа са спасени от арабския свят. 

   Този вълнуващ исторически роман е доказателство за изключителния стил и изказ на писателя.  Уповавам  се  не само  на съдържанието и целта на романа, но и  на констатацията на Емил Димитров…”Ние Българите трябва да се гордеем с нашата многовековна история.”

     Бих  добавил  от  себе  си  следната мисъл: „Благодарение  на нашите  предци – създатели  на нашата  родина  България, ние  съществуваме като нация. 

     Романът  “Кан  Тервел – кошмарът  на  Халифата”  е доказано добра книга. Тя е в Топ  100 за 2016 г., Топ 20  Българска  Художествена  литература  и  Хеликон топ 200/2016 г.

           ___________

       © Рецензент: Николай Пеняшки – Плашков    /Запазени авторски права/

           16.01.2017 г., гр. Добрич 

 

ВАЛЯ

Валя вървеше по улицата и се чудеше – с всеки изминал ден градът ставаше все по-пъстър и по-красив. Но не знаеше защо. Най-често виждаше весело светещи три букви, но не ги разбираше, не знаеше какво означават. Усещаше само, че е много гладна. Падналият сняг беше затрупал всичко в кофите за отпадъци и сега се прибираше още по-гладна.

В Дома, където беше израснала, никога не бе виждала такива украси. С първия сняг в коридора пред стаята на директорката се появяваше малка елха с пухчета памук от медицинския кабинет, няколко прокъсани гирлянда и толкова. Но какъв празник предстоеше, така и не успя да разбере и запомни.

Беше средна на ръст, имаше си всичко женско и момчетата от Дома често я обикаляха. Но ако някой беше груб с нея, го ступваше набързо, а другите момчета направо се търкаляха от смях. Всички в Дома я уважаваха и обичаха по своему.

И какво й беше бавното развитие?

Най-много обичаше да гледа един филм с летящ кораб. Не разбираше нищо от него, но корабът беше толкова красив – дървен, с високи мачти и алени платна. Носеше се сред облаците така величествено, че Валя бе готова на всичко - само и само да го види още и още веднъж.

Там си беше добре. Вярно е, че заваляше думите, така и не научи буквите и цифрите, помнеше трудно и най-обикновените неща, но беше послушна и работлива. Помагаше с желание в кухнята и жените я хранеха добре. Въртеше се често и в пералнята, не се мръщеше, когато й даваха метлата и парцала да чисти коридорите и тоалетните.

Нямаше никаква представа за времето, прекарано в Дома. Добре си беше там, докато един ден директорката не я извика в душния си кабинет. Дадоха й един сак с дрехи и чифт протрити маратонки, тикнаха в ръцете й някакво картонче с нейната снимка и някакви пари – въобще не разбра за какво служат, и я изпратиха до портала. Придружаваха я няколко момичета, момчетата седяха по пейките, пушеха нервно и нещо важно си говореха, други деца висяха по прозорците и махаха. Тогава така и не разбра защо всички са толкова тъжни, защо някои дори плачеха.

Прекрачвайки прага на портала, Валя се стъписа. Подплашена като диво зверче, тя потъна в шумотевицата на един непознат за нея свят. Качи се на първия спрял пред нея автобус и той я понесе към неизвестността. Повече никога не се върна обратно. Спомняше си понякога за Дома, но нямаше никаква представа къде е и как да стигне до него. А и защо?

А денят беше толкова топъл и красив!

Беше седнала на сянка под красив кестен, когато възрастен мъж, едва тътрейки крака, мръсен и прокъсан, с малка торба през рамо, се спря и я огледа с мътните си воднисти очи. Отпусна се с пъшкане на пейката до нея и оттогава станаха неразделни. Валя не разбра защо мъжът бе останал съвсем сам и на улицата, кой е и как се казва, но той й даде покрив и закрила. За първи път в живота й някой май я обичаше истински и тя дълбоко се привърза към него.

Заведе я под моста. Под него преминаваха две дебели, почти колкото тялото й, тръби. Обясни, че са на парното, но тя така и не разбра какво е това. Важното бе, че тогава тръбите бяха хладни, а сега - топли и това й стигаше. Върху тях беше наредил няколко дъски, покрити с разкъсани кашони и това беше неговият дом. Беше тясно, но Валя се сгуши в измършавялото му тяло и прекара първата си спокойна нощ. Той не искаше нищо от нея и това й стигаше.

 Докато беше топло, се чувстваха добре. В кофите за боклук имаше достатъчно храна. Ходеха по пазарите и продавачките им даваха увехнали плодове и зеленчуци, а те бяха доволни. Най-много храна намираха в кофите зад ония огромни магазини. Как ги наричаха, Валя така и не запомни, не можеше и да прочете рекламите им, но ги познаваше отдалече по големите красиви и светещи в нощта надписи, като отлично знаеше, че там има винаги храна. Е, два пъти се сбиха с други като тях, но храна имаше за всички. Останаха им само подутият нос и насиненото око на мъжа. За Валя и мъжа бе важно, че защитиха правото си да ровят в тези кофи. В тези среди това се уважаваше и повече нямаха проблеми, а мъжът бе много горд с постижението си.

Валя вече не се и сещаше за баня. Той също. Единствената им цел бе да намерят нещо за храна в кофите. Хората бяха добри с тях. Даваха им пари, с които той купуваше от време на време по нещо за ядене за двамата и пиене за себе си. Нейните бяха отдавна похарчени и Валя така и не разбра за какво. Важното бе, че са заедно. Той я обичаше като родна дъщеря и се грижеше за нея според силите си.

Не знаеше нищо за календара, но че нещо се променя разбра, когато истински застудя. Под моста, върху тръбите, беше топло. Дъждът не беше страшен, но вятърът вече се усещаше. А когато заваля и първият сняг, се стресна за първи път в живота си. Гушеше се в него, но слабото му тяло и тънките дрехи вече не топлеха. Вятърът носеше облаци сняг. Реката под тях се покри с тънка ледена корица. Хората бързаха по улиците, заети със своите мисли, загърнати в дебелите си и топли дрехи, с пълни торби. Никой не им обръщаше внимание. От просията, на която я научи той, не печелеше вече нищо. Нещо се промени - хората ли обедняха, що ли? Кофите за боклук се изпразниха - даже и тия край ресторантите и огромните магазини.

Храна вече нямаше никъде.

Когато заваля и първият сериозен сняг и се усили севернякът, стана още по-трудно. Една вечер, примрели от студ и глад и сгушени един в друг там, под моста, той тихо промълви:

-  Прости ми, че не можах да се погрижа за теб, както не успях и за семейството си ...      И преди Валя да разбере какво иска да й каже, той бавно се претърколи през дъските над тръбите и цопна във водата. Тя се разпищя ужасена, но в тъмната и студена нощ, сред вихъра на виелицата нямаше кой да я чуе.

Градът беше толкова красив в новата си премяна и белия сняг. Витрините на огромните магазини светеха празнично. От ресторантите се носеше музика и весел смях. По улицата бързаха закъснели за някъде хора, вдигнали високо яки, нахлупили топли шапки, с меки ръкавици и високи ботуши.

Невидима за хората, Валя газеше през снега със скъсаните си маратонки, обути на бос крак, притиснала с премръзнали пръсти към гърдите си прокъсаното си палтенце. Беше ужасно премръзнала. Примираше от глад, но вече знаеше, че и тази вечер няма да намери нищо. Неусетно стигна до моста и с труд се спусна по заледените стълби на каменната стена ограждаща реката. С мъка се покатери върху тръбите. Натрупа върху себе си всичките си дрехи и останалите от мъжа парцали и постепенно потъна в тежък сън.

И пред очите й се появи летящият кораб – приказно красив, с алените си платна, носещ се безшумно в нощта над реката. Спря до моста и тя с изненада видя на палубата му мъжа. Той й помаха приятелски усмихнат и протегна към нея ръка. Вярвайки му безкрайно, Валя се изкачи по спусната въжена стълба, скочи весело на палубата и радостно го прегърна, а корабът безшумно продължи своя път в празничната нощ.

         _________ 

автор: Емил Димитров /запазени авторски права
         гр. Добрич

ЕМИЛ ДИМИТРОВ

   

  Емил Димитров е роден през 1954 г. в гр.Добрич. Има висше военно  и  юридическо  образование. Негови  геополитически, военнотехнически и юридически анализи, а също така и разкази,  които са публикувани в издания на МО, в местния и националния печат. 
Романът му „Кан Тервел – кошмарът на Халифата”, издаден за първи път през 2012 г., бе посрещнат с голям интерес от чи-тателската аудитория и се нареди между десетте най-продава-ни заглавия от българки автори в най-голямата в България верига книжарници „Хеликон” 

   Вторият роман  „Стълбата на светлината” е издаден  от издателство „Фабер” – 2014 г. Той е роман за генезиса на живота и на петата раса, за нейните Учители, за произхода на знанието и мъдростта на древните, за Бог и неговото значение за Човека.