Студ. Зимна буря. Дърветата скърцаха под напора на вятъра, като че му припяваха.
Късна вечер. Небето бе хвърлило своето наметало, с намерението да скрие звездите. Те бяха свити от страх, за да не ги отнесе бурята. Чакаха да отмине, за да се покажат отново и да заблестят с пленяващата си светлина.
В тази буреносна мразовита нощ, повечето хора спяха, други играеха карти, а трети
пиеха алкохол до насита.
Стоях до прозореца и наблюдавах зимния хаос, изпълнен с емоции като природо-любител. Дори и камерата не се разделяше с мен, която беше неотлъчна приятелка, споделяйки с нея всичко което ме интересуваше и вълнуваше, запечатвайки в нейно-то хранилище емоционалните ми пристрастия. Те бяха моята виртуална любов.
Силният вятър завихряше и разпиляваше едрите снежни парцали, сипещи се от небето.
" - Кога ли ще свърши всичко това?!"
По едно време музиката, която се чуваше от съседите, увеличи значително своя тон. Тези приятни на вид и разговорчиви люде, с които терасите ни бяха залепени, в настоящия момент не се интересуваха дали другите около тях искат спокойствие.
Имах чувството, че бяха полудели на фона на природната стихия.
"Какво им стана на тези хора?! Само Бог знае." - тези кратки разсъждения пропъл-зяха като змийчета в съзнанието и гънките на мозъка.
Премръзналите дървета заскърцаха , а клоните им засвириха още по-силно зимна-та симфония, която подсказваше, че тази филхармония нямаше намерение да спре скоро.
"Боже Господи, кога ли ще спре тази какафония? - питах се, свил вежди.
Почувствах, че студ ме сковава и кръвта ми започна да замръзва.
_________________
© автор: Николай Пеняшки - Плашков
/Защитени авторски права./
гр.Добрич
Тази импресия е включена в предстоящата ми
книга "Лирична проза".
Късна вечер. Небето бе хвърлило своето наметало, с намерението да скрие звездите. Те бяха свити от страх, за да не ги отнесе бурята. Чакаха да отмине, за да се покажат отново и да заблестят с пленяващата си светлина.
В тази буреносна мразовита нощ, повечето хора спяха, други играеха карти, а трети
пиеха алкохол до насита.
Стоях до прозореца и наблюдавах зимния хаос, изпълнен с емоции като природо-любител. Дори и камерата не се разделяше с мен, която беше неотлъчна приятелка, споделяйки с нея всичко което ме интересуваше и вълнуваше, запечатвайки в нейно-то хранилище емоционалните ми пристрастия. Те бяха моята виртуална любов.
Силният вятър завихряше и разпиляваше едрите снежни парцали, сипещи се от небето.
" - Кога ли ще свърши всичко това?!"
По едно време музиката, която се чуваше от съседите, увеличи значително своя тон. Тези приятни на вид и разговорчиви люде, с които терасите ни бяха залепени, в настоящия момент не се интересуваха дали другите около тях искат спокойствие.
Имах чувството, че бяха полудели на фона на природната стихия.
"Какво им стана на тези хора?! Само Бог знае." - тези кратки разсъждения пропъл-зяха като змийчета в съзнанието и гънките на мозъка.
Премръзналите дървета заскърцаха , а клоните им засвириха още по-силно зимна-та симфония, която подсказваше, че тази филхармония нямаше намерение да спре скоро.
"Боже Господи, кога ли ще спре тази какафония? - питах се, свил вежди.
Почувствах, че студ ме сковава и кръвта ми започна да замръзва.
_________________
© автор: Николай Пеняшки - Плашков
/Защитени авторски права./
гр.Добрич
Тази импресия е включена в предстоящата ми
книга "Лирична проза".