събота, 24 декември 2016 г.

ЧИТАЛИЩЕ

                                   автор: Дияна Василева

Читалище, за всеки си надежда,
с тебе и неукият проглежда.
Читалище, в тебе има книжки.
С тях радваш големи и мънички.

Изложбите, които се откриват -
народът жаден за прогрес събират.
В школите, които посещават,
с професии най-нови те даряват.

Концертите, които в тебе стават,
от скука и печал спасяват,
а с киното и новите премиери
с тебе никой не се мери.

Славянския ни дух повдигаш,
да образоваш въобще не спираш,
където и да сме, за тебе мислим,
в край роден дейността ти ще разлистим.

Над тебе флаг се вей из небесата,
читалище ти носиш свободата.
С умения и знания любими
ний всичко с тебе ще пресътворим.


____
Добрич
(Защитени авторски права) 2016 г. 

петък, 23 декември 2016 г.

ПРИКАЗКА ЗА ШКЕМБЕТО НА ДЯДО

Събрали сме се на един хубав празник вкъщи цялата родова тумба. Тя една тумбааа – ум да ти зайде! Ама айде! От двата хоризонтални края на Велика България между стария Балкан и синия бял Дунав, от житницата на Добротица, та чак до камънаците на Срацимира, цели три поколения люде от двата човешки пола, разпиваме, разговаряме и ту благославяме, ту анатемосваме живота, а той, пустият, си тече и изтича и хич и не ни чува, пък и да ни чуе – нехае.
     На кларнетиста в телевизора му изби чивията, че като заситни едно хоро в неравноделен такт, та обърка ритъма на сърцата ни, лютата грозданка се превърна на сочни кехлибарени гроздове, виното се освети от Божията радост, та очите ни блеснаха като фаровете на трен през тунел, разтвориха се душите ни и всички възрастови групи се смесиха в един пъстроцветен флуид и станахме равни с Небесния, дано ни прости сквернословието, и се сляха радост и тъга, и се изви облак Балкански, пълен със свобода и тирания.
     Дойдоха рекламите, стихна кларнетът, седнахме пак покрай масата, тя беше толерантна и възпитана, очакваше ни и ни се усмихна с цялото си благоразположение и с апетитните си блюда, получи се взаимопривличане от степен, която ако беше земетръсна, със сигурност щеше да бъде опустошителна и апокалиптична, и т.н.
     Само внукът ми си остана прав, като забравен на сцената и реши да продължи с една волна програма, която никой н знаеше какво предвещава.
     –  А сега, драги зрители, искате ли да ви покажа как ходи дядо?
     Дядото бях аз. Други дядовци за мое голямо огорчение нямаше.
     –  Покажи, покажи! – едното поколение.
     –  Как, как? – другото, т.е. жена ми. Третото беше той самия, актьорът.
     –  Ами ето така – и тоя дребен кльощльо тилваше главата си,  така че коремчето му да изпъкне максимално и тежко, тежко запристъпяше, като при всяко движение от устичката му отчетливо излизаха въздишки и пъшкания – оох, охъ, ох, охъ. – а после добавяше – абе, дядо, защо ти е толкова голямо шкембето?
     Хич и не мислех да му отговарям, както Кумчо Вълчо на Червената шапчица, защото нямах намерение да го изяждам, ами съвсем сериозно започнах да му обяснявам с осанката на мъдрец от далечните епохи и гласа ми се сливаше с песента на чайките, които се люлееха на вълните на Световния океан, а огромните рапани, забравени и изсъхнали на брега му, го повтаряха като ехо.
     Така поне на мен ми се стори, а аз като древен даскал и някогашен поет приемах нещата философски и целомъдрено, въпреки поизветрелия си акъл.
     – Слушай, чедо, – викам му – един дядо ако няма шкембе, не е никакъв дядо, защото това е мястото, където всичко от живота в един момент си отива на мястото. В корема. Там падат от високото всичките му несбъднати мечти, а с тях и недокоснатите небесни звезди, сърцето му бавно слиза там, както слънцето при залез зад канарата  на прадядовата ти къща, там пропада и като вода от отвесна скала и акъла му, синко. Затова като усетят всичките тия неща, че лека-полека се приближават все повече към земята, истинските дядовци се потупват по шкембетата и казват повече с въздишка, отколкото с възторг: „Еех, животе, животе...” –  А това, човече мое малко и свидно, за тебе ще рече: „ Ах, колко си смешен, бе дядо!”, баба ти ще поклати глава: „И на сто години да станеш, акъла ти няма да дойде, я стига си мърморил!”, клошарят ще погледне от контейнера с пресъхналите си очи и ще прошепне: „Това живот ли е!...”, управникът ще се обърне към тебе с двете си дупки на мястото определено от Бога за очи и ще се ухили самодоволно: „Животът е прекрасен!”, а за мене отново ще бъде нито възторгът, нито въздишката:
     – Еех, животе, животе...
    

автор: Ангел Веселинов (запазени авторски права)
гр. Добрич

ЕДНА ЧОВЕШКА СЪДБА

  Тази година се случи горещо лято. Пожарите унищожиха горите и реколтата. За капак на всичко, управниците изгориха душата на почти всички сънародници. Бяхме изпратени в най–глухия и забутан коловоз на живота.
 Такива мисли сноваха в главата ми – мисли на бдителен, честолюбив и отговорен човечец; който бе част от голямото семейство на този обрулен и осакатен народ. Той бе основният механизъм, способен да трансформира действителността около себе си. Практически не беше така поради ред причини…
 За съжаление действителността бе жестока, болезнена, потиснала с ярема си гръбнака на отрудения народ. А той дори и глава не вдига, камо ли да стори нещо друго.
  Спи народът, от време на време някои мърморят или бистрят политиката на чашка;  а онези горе – оядени, с каменни сърца, самодоволно множат парите си…Случваше ми се да се надсмея над собствените си размишления…  Едва ли можеха нещо да ми помогнат?  Така де!
  „Сама птичка пролет не прави” – гласи поговорката, а и още нещо – „Сам човек, само за тоалетната.
 ”Обвинявах се често за подобни размишления – понякога елементарни и изтъркани.Става ми гадно като си помисля, в какво сметище сме, та дори и в помийна яма. Направо ми иде да повърна. Добре, че бях сам в колата и се оригнах.
  - Мамка му мръсна! – казах почти на глас.
 Прибирах се от Шумен. Колата се движеше с нормална скорост, а двигателят работеше монотонно, с особено настроение, като че се радваше за скорошното си прибиране в собствената бърлога.
  Беше притъмняло. Нощта спускаше черната си пелерина и прегръщаше с нежността си. Звездите премигваха като сърдити. Дори и щурците не се чуваха. Луната гледаше тъжно. Сякаш и природата предчувстваше, че ще се случи нещо.
  Чувствах се особено, дори неспокойно. След около стотина метра в  тревата край шосето лежеше човек.
  Сякаш косата ми се изправи. Не смеех да се приближа до него. Бях на около двадесет метра от лежащия. Той дори не помръдна.
  Обадих се на “Бърза помощ” и полицията. Дойдоха сравнително бързо, понеже бях близо до града.  Тръгнах след “Бърза помощ”.
  Единственото, което разбрах, че е получил инфаркт и е все още жив. Оказа се, че живял на Добротица, в нашия блок през два входа и имал шансове да се оправи. Зарадвах се, а също и за това, че ми се отдаде случай да му върна живота.

***

  Разказах на жена си и децата за постъпката ми. За тях не беше новост, тъй като за трети път съм бил причина за връщане на нечий живот. Малко по късно ме подложиха на „брейнсторм”. Справих се отлично.
  - Гледай ти, какъв баща имаме! – възхитен реагира малкият ми син Пепо.
  - Вярно бе! – потвърди брат му Стоян 
  – А бе, баща ми, ти си готов да получиш Нобелова награда за скоростно мислене и точни отговори!
  - Защо не! Как я мислете вие?! Трябва пример да вземете от мен!
  - Какво им има на децата?! – засече ме жена ми – Не ги нападай така! Помисли си, щом те подлагат на такива въпроси!
  - Стига де! Отвори една бира!
  - Браво на теб! Ти да пиеш, а ние да те гледаме, така ли?
  Тя отвори четири бири и седна. Положи лакти на масата и въздъхна.
  - Сети ли се кой е Стефан? – попита ме тя и отпи от бирата.
  Погледнах я въпросително.
  - Не се сещам!
  - На кака Желка мъжът ù.  Имат син в Стожер,  който непрекъснато им трови живота.
  - Вярно бе! Не се сетих. Скъпа, смятам в други ден да му отида на свиждане и да занеса малко плодове.
  - Прав си! – потвърди тя – Радвам се, че мислиш така. Имай предвид, че е особен човек и е с труден характер!
  - Права си, скъпа! Благодаря, че ми напомни! А вие, момчета – обърнах се към синовете си – Имаше ли положителни резултати, докато ме нямаше ?
  - Има! – отговориха почти едновременно.
  - По-спокойно, един по един! – изкомандвах с усмивка.
  Разказаха ми подробно и с охота как вървят нещата около тях.  Зарадвах се за успехите им и за позитивизма, който притежаваха.
   - Браво! Наздраве за успехите! Гордея се с вас.

  Купих портокали и посетих Стефан в болницата.
  - Здравей! – поздравих с лека усмивка – Виждам, че си по-добре и това ме радва.  Нося ти плодове. 
  Беше сериозен и мълчалив. После попита:
  - Ти ли ме намери и повика бърза помощ…?
  - Аз! – отговорих кратко. 
  Гледах го сериозно и след това се усмихнах приятелски.
  - Не трябваше да го правиш! – подчерта той и въздъхна тежко.
  Очите му бяха сериозни и излъчваха тъга. Като че огънят на живота му бе изгаснал, дори сърцето и тонът на гласа бяха студени. Сякаш дяволът се бе вселил в него.
  - Не биваше да идваш! – рече Стефан още веднъж.
  - Все пак сме хора, дори съседи! Човешката ми същност не позволи да те оставя…
  Не ме остави да се доизкажа и не откъсна студения си поглед.
  - Мисля, че казах! Остави ме сам! 
  Оставих плодовете и, преди да тръгна, отговорих.
  - Хора сме, бай Стефане, сърце не ми даваше да те оставя. Дори не знаех, че си ти. Научих в болницата. Бих постъпил по същия начин към когото и да било! Пак ще дойда! Жив и здрав!
  Съседът ме гледаше мълчаливо и сериозно. Като че студ полази в мен. Усмихнах му се и тръгнах.
  В къщи бяха жена ми и  Желка – съпругата на болния. Разказах им как протече посещението ми. Имах усещането, че буца бе заседнала в гърлото.
  Съседката ме гледаше с учудване, без да продума. После ми разказа с болка как стоят нещата. Не можех да повярвам.
  „Как е възможно синът им да постъпи така?” – помислих си.
  Не след дълго съседката се прибра, а очите ù бяха плувнали в сълзи.
  След десетина дни  Стефан дойде вкъщи, като донесе домашна луканка, ракия и вино. Останах изненадан от посещението му.
  - Заповядай! Добре дошъл! – поканих го с приятна усмивка.
  - Здравей, Данчо! – отговори ми той и подаде ръка.
  Поех ръката му, а другата положих на рамото.
   - Радвам се, че те виждам! – усмивката не падна от лицето ми.
  - Искам да се извиня за поведението си в болницата! Съжалявам, че се държах абсурдно!
   - Няма защо! На всеки може да се случи.
  - При мен ситуацията е друга. Имам големи проблеми със сина си. Двамата с майка му сме дали достатъчно за него и образованието му. Тази пуста псевдодемокрация  оказа негативно влияние върху него, както и така наречените негови „приятели”.  Стана алчен и се срамува от нас – бедни и обикновени хора. Наложи се пеша да си тръгна за града с болка в душата и сърцето. По едно време ми стана зле и паднах в тревата край пътя. С една дума, не вярвам ни на управляващи, нито на тази опорочена демокрация. Именно тя позволи на доста хора да забогатеят баснословно и да вилнеят безнаказано, дори да си откупуват свободата.  Стоят зад кулисите, а за тях работят млади подставени лица, повечето от които изменят човешката си същност.  Мамка му мръсна…  Ние сами си  направихме живота такъв – гаден, злобен и безслънчев. Тази нежна и безкръвна реформа, която стана в държавата ни, даде тласък на негативите в  обществото…   да се мразим и какво ли още не. 
  Очите му се натъжиха и заприличаха на водопади.  Седна и се облегна на фотьойла, сетне изпи хапчето си за успокояване. Постоя десетина минути и си замина.
  - Боже Господи! – казах  си аз – Докъде я докарахме?!


P.S. Разказът е по действителен случай.

*  Включен в сборник с разкази "ДОКОСВАНЕ" 

© автор: Николай Пеняшки – Плашков
Добрич