ДЕСЕТ МАЛКИ НЕГЪРЧЕТА 
Издателство „ХЕЛИКОН“
Художествена Литература
Криминални романи
АНОТАЦИЯ
Криминалният роман „Десет малки негърчета” от английската писателка Агата Кристи е вълнуваща и интригуваща история за десетина души, които решават и отиват на почивка на един малък негърски остров. Съществува детска песен за него, според която десет малки негърчета се изгубват едно след друго. Повлиян от текста на тази песен, се появява таен убиец, който започва да убива хората по този начин. Той започва да напомня на всеки един от тях, какво може да им се случи, като поставя в рамка текста от песничката във всяка една от стаите. По време на храна в трапезарията са поставени на масата десет кристални негърчета. При всяка жертва се губи по едно. Първата жертва Антъни Марстън е отровена с калиев цианид. Втората жертва мисис Роджърс не се събужда вследствие свръхдоза сънотворно от (хлоралхидрат), а третата Макартър е намерен мъртъв след удар в задната част на главата по време на разхода.
Убиецът находчиво и умело съумява да нагласи нещата за своите намерения,
както се споменават в песента.
Едната жертва, която обича мед, трябва да бъде ужилена от пчела, но въпреки това е използвана спринцовка за смъртта.
При разследване убиецът не е намерен. По тази причина останалите живи мислят, че убиецът е сред тях и започват да се дебнат един-друг като хищни зверове. Всеки подозира някой от останалите със страх за живота си, съгласно предписанието.
Бавно и опечалено се губят негърчетата. Идва решителният ден.
В края на тази болезнена и изпълнена с напрежение и страх драма, остават само двама, които намират доктора мъртъв на една скала.
Живите разбират истината и се прибират у дома.
Сюжетът и повествованието на романа са изключително непредсказуеми и интригуващи.
Героите на писателката Агата Кристи са находчиви, оригинални и популярни по цял свят като самата нея.
Английската криминална писателка Агата Кристи със силата и качеството на словото грабва и вълнува читателя от първите редове до последното изречение на своите романи, които я издигат във върховете на световната литература. В днешния 21-ви век със своето умение и изключителен талант на разказвач като криминален автор писателката се издига на пиедестала в този жанр, и се оформя като най-известната писателка на криминални романи в света.
© Николай Пеняшки – Плашков
––––––––––––––––––
ОТКЪСИ ОТ РОМАНА
“ Съдията Уоргрейв, наскоро излязъл в пенсия, се бе настанил удобно в ъгъла на първокласното купе за пушачи, подръпваше от пурата си и с интерес преглеждаше политическите новини в „Таймс“.
След време остави вестника и се загледа навън. Влакът минаваше през Съмърсет. Още два часа до крайната цел на това пътуване.
Съдията прехвърляше наум всички съобщения за Негърския остров, появили се наскоро в пресата. Пръв го беше купил някакъв милионер американец, побъркан на тема яхти; добре си спомняше описанието на луксозната и модерна къща, изникнала на малкото островче недалеч от девънския бряг. За жалост третата съпруга на американеца не споделяла страстното увлечение на мъжа си и къщата бе обявена за продан. Тук-там по вестниците се появиха някои от тези интригуващи обяви. Последва гръмко съобщение, че къщата е преминала в ръцете на мистър Оуън. Не закъсняха и слуховете, раздухвани от журналистите в светската хроника: Негърският остров всъщност бил закупен от мис Гейбриъл Търл, филмова звезда от Холивуд! Мечтаела за уединение, далеч от любопитните погледи и фотографите. В „Бизи Бий“ деликатно намекваха, че островът е избран за убежище на член от кралското семейство!? Мистър Мериуедър бе направил всеобщо достояние поверителната информация за целта на покупката — младият лорд Л. — най-сетне поразен от стрелата на Купидон, щял да прекара там медения си месец! Друг източник, наречен Джонас, пък твърдеше, че островът бил вече собственост на Адмиралтейството за провеждане на предстоящи строго секретни опити!
Негърският остров бе станал, без съмнение, сензацията на деня!
Съдията Уоргрейв извади от джоба си писмо. Почеркът беше нечетлив, но отделни думи ясно изпъкваха.“
„Как ли й беше името? Подписът бе нечетлив. „Защо някои се подписват с толкова завъртулки?“ — негодуваше Емили Брент.
Тя се опита да си спомни хората, отседнали в пансиона в Белхейвън, където беше прекарала две лета подред. Там се запозна и с онази мила жена, мис… как ли й беше името? Баща й бил теолог. Имаше и една мисис Олтън или Ормън, не, май беше Оливър! Да, наистина Оливър!
Негърският остров! Чела беше нещо във вестника за Негърския остров… за някаква филмова звезда ли се отнасяше, или за милионер американец?“
Подобни острови, изглежда, не струваха скъпо — не на всеки харесват. Хората са привлечени от романтиката, но като поживеят известно време, неудобствата започват да ги дразнят и бързат да се отърват от тях.
„Безупречно наредена стая. Обзаведена модерно до най-малката подробност. Ослепително бели килими върху лъснатия паркет… пастелен цвят на стените… дълго огледало с лампи от двете страни. Полица над камината без никакви украшения по нея, освен голяма мечка от бял мрамор — съвременна скулптура, в която бе поставен часовник. Над камината в блестяща хромирана рамка бе поставен лист пергамент с някакво стихотворение.“
Вера се зачете в него. От дете помнеше тази детска песничка:
Десет малки негърчета похапнаха добре.
Задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха.
Заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън.
Едното там остана и върнаха се седем.
Седем малки негърчета сякоха дърва.
Съсече се едното, остана без глава.
Шест малки негърчета гощаваха се с мед.
Жилна го пчела едното — ето ти ги пет.
Пет малки негърчета правото увлече.
Едното стана съдия и четири са вече.
Четири малки негърчета поеха по море.
Заплесна се едно и три са само те.
Три малки негърчета с животните играят.
Мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.
Две малки негърчета подскачат край водата.
Едно издъхна на брега — такава му била съдбата.
Едно малко негърче останало само.
Обеси се и ето вече, че няма ни едно.
Вера се усмихна. Естествено! Та това е Негърският остров.
Тя отново седна край прозореца и се загледа към морето. Колко необятно беше то! От нейния прозорец суша не се виждаше… само безбрежна морска синева… леко развълнувана под лъчите на залязващото слънце.
Морето, съвсем спокойно днес… понякога е тъй жестоко… Морето, което те тегли надолу към своите бездни… Удавен… намерили го удавен… в морето… удавен… удавен…
Не, тя не иска да си спомня… не иска да мисли за това!
То е вече минало…
„Генерал Макартър се мръщеше на отражението си в огледалото.
По дяволите, цялата тази история беше страшно подозрителна! Не това очакваше той…
Като нищо щеше да намери извинение… да зареже всичко и да си замине.
Но моторната лодка се бе върнала на брега.
Няма как, трябваше да остане.
Този Ломбард например… доста е съмнителен. Не му е чиста съвестта. Бе готов да се закълне, че преценката му е правилна.“
“ Армстронг постепенно си припомни делото Ситън. Всички бяха останали изненадани от присъдата. Преди да завърши делото, Армстронг се бе срещнал със старши адвоката Матюс в някакъв ресторант. „Никой не се съмнява каква ще е присъдата. Повече от сигурно е, че ще бъде оправдан“ — бе го уверил приятелят му. А по-късно Армстронг неведнъж бе чувал хората да казват: „Съдията беше страшно настроен против него. Накара заседателите да му повярват и те му осигуриха присъдата «виновен». Изпипана работа. Старият Уоргрейв познава всяка буква от закона. Сякаш имаше да разчиства лични сметки с подсъдимия.““
„Гостите неохотно се отправиха към стаите си.
Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.
Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.“
„Долу в трапезарията Роджърс стоеше в недоумение. Втренчено се взираше в порцелановите фигурки в средата на масата.
– Ама че дяволска работа — измърмори той под нос. — Бих могъл да се закълна, че тези фигурки бяха десет.“
„Той бе изпратил Ричмънд на сигурна смърт. Само чудо можеше да го спаси. А чудото не стана. Изпратил бе Ричмънд към гибел и не съжаляваше. Оказа се, че не е толкова трудно. Такива грешки ставаха постоянно — офицери биваха изпращани на смърт без никаква нужда. Навсякъде цареше объркване и паника. След това хората можеха да кажат: „Старият Макартър взе да губи контрол, направи твърде големи грешки, пожертва някои от най-добрите си хора.“ И нищо повече.
Но младият Армитидж не беше от тях. Често пъти генералът улавяше изпитателния му поглед. Вероятно се досещаше, че Ричмънд нарочно е бил изпратен на смърт.“
„Вера стана от леглото, отиде до тоалетката и си взе три аспирина.
„Жалко, че нямам никакво приспивателно — помисли си тя. — Ако исках да свърша със себе си, щях да взема голяма доза веронал или нещо подобно… но не и калиев цианид!“
При спомена за изкривеното мораво лице на Антъни Марстън младата жена потръпна.
Минавайки покрай камината, погледът й попадна върху детската песничка.
„Десет малки негърчета похапнаха добре.
Задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха.
Заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън.
Едното там остана и върнаха се седем.“
…………
“ И спряха дотук. Какво повече можеха да кажат?
Армстронг и Ломбард отнесоха безжизненото тяло на младежа в стаята му, сложиха го на леглото и го покриха. Когато се върнаха долу в салона, завариха останалите скупчени, зъзнещи въпреки топлата нощ.“
„Гостите неохотно се отправиха към стаите си.
Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.
Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.“
„Гостите неохотно се отправиха към стаите си.
Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.
Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.“
“ Генерал Макартър се въртеше неспокойно в леглото.
Сънят не идваше. Пред очите му бе лицето на Артър Ричмънд. Обичаше младежа, дяволски се бе привързал към него. Приятно му бе, че и Лесли го харесва. Лесли беше капризна жена. Обръщала бе гръб на не един симпатичен човек и го бе отхвърляла като „скучен“. „Скучен“ и толкоз.
Ала с Артър Ричмънд не й беше скучно. Още от началото се разбираха добре. Разговаряха за пиеси, за музика и за картини. Закачаше го, шегуваше се с него, дори го дразнеше. Генералът се радваше, че Лесли проявява майчински интерес към младежа.“
“ Тримата се заловиха да претърсват острова. Това се оказа неочаквано просто. От северозападната страна скалите се спускаха отвесно към морето, гладки и стръмни. Останалата територия бе покрита с оскъдна растителност без нито едно дърво. Тримата мъже работеха внимателно и методично, претърсваха всичко – от най-високата точка до самата вода; огледаха основно и най-малката цепнатина в скалата, където биха могли да открият вход към някаква пещера. Но пещери нямаше.
Движейки се покрай брега, най-после стигнаха до мястото, където генерал Макартър седеше загледан към морето. Наоколо бе спокойно, само вълните се плискаха в скалите. Старецът седеше изправен, очите му се взираха в хоризонта“
___________________
автор на "Анотацията": Николай Пеняшки - Плашков
