ОТРАЖЕНИЕ - глава тринадесета

- Какво ти е татко? – попита разтревожена Наталия – Ако трябва да се обадя на бърза помощ?

- Не, недей дъще! Само ми прилоша, ще се оправя! Вече съм по-добре. А и морския въздух ме освежава.

Всъщност Стефан се чувстваше значително освежен; само дето му дойде много и най-вече вълнението беше значително след срещата с дъщерята с помощта на Иван, на когото не би стигнало цял живот да отблагодари.

Задиша по-спокойно и на лицето му пробяга неопределена усмивка.

Причината за това болезнено вълнение беше трудният и невъзможен за сега отговор за двамата братя близнаци.

Но как да й каже, като единият беше неин работодател, а другия с когото също се познаваше и изпитваше и към двамата особено близки чувства, които Наталия не можеше да определи…, като че бяха родени и расли от един корен.

В случая тя не можеше да има приоритет към някой от двамата.

Наталия наблюдаваше баща си с неособено спокойствие, но същевременно се страхуваше за здравето му. Не желаеше да го притиска с въпроси, независимо че искаше да научи за брат си, но не знаеше, че са двама близнаци. Причината за това бе непростимата лъжа на майка й и на другите близки роднини.

Информацията която криеха от нея, може би криеше злонамерено поведение, или пък нещо друго.

През мислите и мина болезнена вълна, сещайки се за смъртта на майка си следствие от катастрофата, която беше потулена за известно време, а сетне получиха урната с праха и.

Спомените й бяха бегли по причината, че по него време беше малка.

Странното беше, че нито съпруга й и синовете не научиха навреме за ужасната катастрофа, причинила коварната смърт.

А тази все пак млада жена беше изцяло обгорена.

Точно по това време сестра й - нейна близначка беше в Германия и никой не можа да се свърже с нея, за да й съобщят за смъртта. Всичко това беше много странно и забулено в загадка. Времето минаваше и нямаше никаква информация за другата в чужбина.

Наталия и баща й мълчаха и гледаха към хоризонта, който очертаваше морската диря – с оттенък на синьо-златист цвят, представляващ своево рода отражение. А то изразяваше своята многозначителност, която можеше да определи само този, който притежаваше значими философско-психологически познания и усет, за да сравни природните и абстрактните явления и дадености с моментните човешки чувства и вълнения, дори и психологическо- емоционалната настройка.

Мълчанието продължи. Те усещаха дишането и влажния морски бриз, определящ колоритността на положението.

Цялото това моментно положение беше един вид поема, която изразяваше значимостта и своята самобитна мелодия за краткия човешки живот – с неговата красота, любов, нежност, изпълнен с препятствия, несгоди, омраза, подлост, потайности и жестокости.

Всичко това се случва не само в мълчанието, но и в бунта.

А мълчанието е също вид бунт…

Подобен вид мисли минаваха през мозъка на Наталия и баща й.

Те се разлистваха като прочетени и излитаха като есенни листа подгонени от влажния и не много студен вятър, който изпращаше отминаващото лято.

Дишаха с пълни гърди, и с надежда очакваха да се случат нещата, които ги вълнуват.

Лицата им грееха като слънце, и желаеха да посрещнат прекрасната вечер, усмивката на луната и искрящите звезди.

- Виждам, че си по-спокоен – каза Наталия и се сгуши в баща си.

- Да скъпа – отговори той, прегръщайки я с лявата си ръка. – Много ми липсваше. Жадувах за този момент.

- И аз татко… Извини ме за притеснението и многото въпроси …, а очите й се напълниха със сълзи.

- Няма нищо, дъще! Имаш право да знаеш!

Въпреки успокоението, в душата му се беше загнездило полузагаснанло въгленче и трябваше малко повече въздух за да се разпали, и по тази причина се стремеше да диша бавно и спокойно.

- Така е! Знам, че ти дойде много. Прости ми! Надявам се в скоро време да науча. Нали миличък? – тонът й бе мек, а в сърцето се таеше щастие смесено с тъга.

Тя все още бе облегната на рамото и слушаше неравномерното биене на сърцето му.

При друг случай той би й казал всичко, и въпреки това кой би могъл да бъде по-изгоден?

Стефан беше убеден, че колкото повече бави момента да каже истината на дъщеря си, толкова по-зле щеше да й се отрази. Предчувстваше, че няма да му се сърди а и нямаше за какво.

Ако й каже сега? Когато и да е, реакцията й щеше да бъде една и съща.

Двамата продължаваха да седят прегърнати, наслаждавайки се на свежия морски въздух, писъка на гларусите, небесната пелерина прегръщаща с нежността си родната земя, флората и фауната.

Спокойното море целуваше родния бряг с безкрайната си нежност, а къпещите се на смрачаване пореха с любов синята му мантия.

А то беше като огледало, върху което се отразяваше не само хоризонта, а и всичко останало.

__________ 

  автор: Николай Пеняшки - Плашков 

ОТРАЖЕНИЕ - глава дванадесета

В този горещ летен ден Наталия и баща й се разхождаха в морската градина. Свежият морски бриз галеше с нежността си лицата и косите им, а морето предизвикваше с потайността и неспокойствието си. То се радваше на любовта на хората, които пореха с телата си неговата мантия.

Наталия разказваше за себе си – младежките години, училището, за вниманието и помощта на вуйчо и леля й в студентските години. Беше загадка за нея, защо никой не споменаваше за баща й и брат й. А темата за майка й беше неприятна за Стефан. Тя усети това, но й беше неудобно да пита баща си , понеже усети болката в сърцето му. Беше обзета не само от мисли по него, когото не беше виждала от много малка, но и от тайните които й предстояха. Въпреки всичко, загубата на майка й остави завинаги болка в сърцето. Мина дълго време докато преодолее този тежък момент, а и това че не знаеше за баща си, и нещата свързани с него. Тя го попита за брат си, с когото раснаха като малки в порядъка на около три години. За него знаеше само от разкази на майка си.

Стефан отговори с болка, че не го е виждал дълго време и не знае нищо за него. Въздържа се да каже , че има двама братя близнаци и за проблемите им, не само между тях, но и спрямо него. Очите му се напълниха със сълзи.

- Татко, успокой се! – помоли тя и го хвана за ръката.

За него този момент беше най – прекрасния и да почувства дъщеря си, за да и отдаде цялата и любов и нежност. Най-съкровеното му желание беше да компенсира загубените дни, месеци и години, за да даде всичко от себе си за любимата дъщеря.

- Момичето ми…, обичам те! - Думите излизаха бавно и задавено. Като че устната кухина бе засъхнала.

– Как съм… мечтал… за този момент – а гласът му трепереше от вълнение.

Прегърна дъщеря си, за да отдаде бащина топлина и нежност.

В гърлото му, като че бе заседнала гореща буца, която хвърляше огън и обгаряше всяка частица от тялото му. Чувстваше, че в него се бе насъбрала енергия, готова да изригне като вулкан и да изпепели всичко по пътя си. Гледаше я с любов и нежност, и галеше косите си.

Край тях прелетяха бели гълъби, които направиха своя пирует и кацнаха близо до тях, а слънцето сякаш бе усмихнато, и изпращаше горещи целувки.

Гълъбите пристъпваха към тях. Наталия беше все още в прегръдките на баща си. Наблюдаваха прекрасните птици.

Тя протегна ръка към тях с шепа и единия гълъб кацна върху нея. Гледаха се в очите с доверие… Птицата поклати глава, дигна се във въздуха, завъртя се в поредния пирует над главите им и продължи към хоризонта.

Наталия и баща й гледаха щастливи случилото се.

В далечината плаваха бавно няколко тъмни облака, които напомняха, че не съществуват само красотата и любовта. Небето потъмняваше, но слънцето не се отказа да напомня за себе си.

- Татко…, бях попитала за брат си, как е той и къде е, как изглежда в настоящия момент.

Тези нейни думи се забиваха като нож в сърцето, а душата му сякаш бе обхваната от пареща болка. Прилоша му, облегна се на близката скамейка и седна, положил ръка на сърцето.

автор: Николай Пеняшки /запазени авторски права/

гр.Добрич 

ОТРАЖЕНИЕ - глава единадесета

След закуска, Наталия и баща й решиха да излязат.

   Въпреки,  че беше в отпуск, Иван трябваше да провери как вървят нещата във фирмата, а сетне да се обади на родителите си.

  В службата всичко вървеше нормално, дори и организацията с обзавеждането в новата сграда беше наред. Познаваше много добре хората от екипа - техните знания и възможности; дори и партньорите с които работеше. Знаеше че никога няма да го издънят. Причината бе в него…

Беше минало доста време от началото на връзката му с Наталия, която даваше смисъл в неговия живот. Преди да се запознае с нея, имаше работата и ангажиментите си, но в настоящия  момент предстоеше да пренареди пъзела. 

   Мислите напираха и не даваха покой,  дори оставаха недовършени. В него живееше нежността  на гласа й, допира и уханието на кадифената  кожа, звездите в очите и сладостта на устните. 

   Вървеше бавно и замислен, но щастлив. Знаеше, че редом с прекрасните моменти в живота, възникват не само трудности, но жестоки и коварни ситуации. Не за всичко човек може да бъде подготвен… Зависи…

   Телефонът звънна настоятелно и прекъсна мислите му. Беше Валя, която настоя да се видят. Решиха да се срещнат в кафенето, намиращо се до сградата на фирмата. Той влезе в заведението по – рано от уговореното време. Избра самостоятелна маса и се настани с лице към входната врата. Напоследък мислеше за много неща…, Не беше новост за него. А начинът му на разбиране върху нещата и ситуациите в живота, го правеше различен от този на себеподобните. Предпочиташе да анализира и отсява баластрата, но запазваше и двете. Чудеше се, за какво толкова важно го търсеше Валя. Гласът й беше тревожен и неспокоен.

   Не след дълго се появи и тя.

   - Здравей, скъпи! – поздрави с приветлива и сдържана усмивка.

   Поведението й го смути.
  „Какво ли се е случило?” – попита се той. Както  винаги успя да запази самообладание. 

   - Здравей! Как си? – Отговори той, а усмивката му бе привлекателна и приветлива.

   - Благодаря! Добре ! Но не това е важното – отговори тя, а в погледа й се четеше притеснение.

  Беше й приятно с присъствието му, държеше на него и го обичаше. Харесваше неговата сдържаност, която я подтикваше да разгадае с огромно желание. Знаеше много добре, че той не е от онези мъже,  които говорят празни приказки  и притежаваше странна, но скрита комбинация от откритост, резервираност и строга логичност. А тази редовна, негова усмивка винаги е била привлекателна. Беше убедена, че не е безразличен към нея. Прекрасните моменти на духовно и физическо привличане оставиха завинаги своите спомени в живота на двамата. Тя знаеше, че той има нова връзка - любовта на живота му и по-този начин си е поставил задачата да загърби и заличи спомените преживяни с нея. 

   - Усещам, че те притеснява нещо? Това което искаш да ми кажеш, приятно ли е, или не? Имам чувството, че не и това те безпокои.

   Тя все още мълчеше. Дишането й бе учестено. Не бързаше да отговаря.

  - Знам,  че при теб има съществена промяна. А това което искам да ти кажа, ще те изненада,... Но преди това искам да знаеш, че много те обичам и непрекъснато мисля за теб, въпреки пожеланието ми да намериш голямата любов…; и знам, че си я открил и сте заедно, включително и с баща й, чието име е Стефан Мавродиев - каза с болка и притеснение, а тъжните й  очи бяха пълни със сълзи.
   Иван я слушаше с широко отворени очи. Замълча за няколко минути. Предусещането, което се зароди в мислите му, е че новината няма да го зарадва и ще му отвори проблеми, ако не и ангажименти. Задиша учестено, въздъхна дълбоко и се изкашля.
   - Предусещам нещо... Искам да знаеш, че скоро ще се сгодявам и максимум до два месеца ще се женя. Не бих позволил на никой да съсипе бъдещето ми семейство! При подобни опити, независимо кой е, ще си има големи проблеми, за каквито дори не си е помислил. - Погледна я със сериозен, студен и решителен поглед. - Казвай каква е изненадата, която криеш!
    - Затова се обадих. Притеснена съм от тази истина, която трябва да споделя, понеже този факт касае и двама ни. Бременна съм - каза тя, а в гласа и се чувстваше неописуемо вълнение съчетано със страх.
   - Моля! Какво каза?!... Сигурна ли си? - попита стреснат
   - Убедена съм! А какво смяташ да правиш? - Попита той. През тялото му като че премина ток.- Не не може да бъде!
   Този въпрос съвсем я обърка. Не го очакваше. Невъзможно бе да има незаинтересованост от негова страна. Беше сигурна в обратното. Преодоля моментното напрежение и затруднение, и каза: 

   - Бих могла да родя детето, или да го махна, колкото и да ми е болно. За мен абортът на едно дете е вид убийство. Трудно бих се решила на подобна постъпка. Бих се чувствала  убийца. Но то е и твое дете! Може да съм имала познати и приятели, но интимност преживях само с теб. Има и друг вариант. Знам, че не съм жената на живота ти и няма да бъда! Поради тази причина ще забравя за теб и чувствата, които изпитвам! Колкото до детето ще помисля овреме; да го оставя или аборт. Ако мислиш, че ще искам издръжка, бъди сигурен, че няма да се случи. Предлагам сигурен вариант! Ще отидем при адвокат, който ти познаваш и ще подпиша документ, заверен в съда, че няма да искам издръжка за детето. Ще добавим и клауза, че няма да те безпокоя относно детето и ще бъда на разстояние от теб и бъдещото ти семейство; и неговата сигурност. Опасявам се, че при тази ситуация мога да остана без работа, понеже съм твоя служителка. Не биваше да се отдавам на чувствата и страстта, породени от любовта! Те обърнаха живота ми на 360 градуса - каза тя, а красивите й очи се напълниха с едри капки сълзи.   

   Той мълчеше, впил поглед в лицето й. Положи лакти на масата и преплете пръсти в юмрук. Въздъхна бавно и продължително. Склони глава замислен. Вярно че харесваше Валя, но чувства към нея бяха само приятелски, но се поддаде на изкушението и страстта. Знаеше много добре, че тя не би могла да бъде онзи тип жена, с която да се обвърже за цял живот, дори и в случая, че очаква дете от него. Това невинно същество, което би могло да се роди, бе резултат на тяхното взаимно привличане и страст. Тази изненада беше преломен момент за Иван. Щеше му се да поеме отговорност за детето и да не я загуби като специалист.

  - Скъпи, моля те,  да ме разбереш! – Приеми предложението ми! Мисля, че е най-добрия вариант и за двамата.- Каза тя  и изпъна раменете си с въздишка.– Знам,  че обичаш друга жена, с която желаете да създадете семейство. Нормално да е така и да се притесняваш как ще реагира, при положение че разбере за мен и детето… Знаеш много добре, че вината е взаимна! А любовта ми към теб, вероятно е забранена… – Очите й потънаха в сълзи, преглътна бавно, въздъхна дълбоко и замълча за кратко.– Най–добре ще бъде,  да напусна работа и те моля за това! Смятам, че така е най-правилно.

   Иван слушаше думите й внимателно.

  - Но защо? Никой не знае, че сме стигнали до такава близост. Така,  че няма от какво да се притесняваш  и няма смисъл да напускаш! 

   - Вярно! Но аз… не желая да насилвам нещата!

  - Искам да знаеш, че каквото и да стане, включително варианта , който предлагаш, е много разумен, разчитай на мен като добър приятел! А колкото до работата бъди спокойна! 

   - Но как така?! Ще се чувствам некомфортно…
  - Слушай, какво ще ти кажа! Сформирам нов отдел по дизайн и архитектура  и ти ще му бъдеш началник. Мислех да ти кажа по нататък, но реших, че сега е удачния момент, а заплатата ти ще бъде значително по-висока.

   - Благодаря ти, скъпи! В такъв случай искам да те почерпя. Какво ще пиеш!

   - Няма да ти откажа. – Отговори той  и на лицето му се появи редовната усмивка. – С удоволствие ще изпия една водка и кола за твое здраве и детето което носиш! Бих се радвал ако бъде момче, дори и момиче да е,  но да бъде здраво. 

   Напитките бяха сервирани.
  Двамата мълчаха и се гледаха. Знаеха, че при едно чисто приятелство, мълчанието и обичта са равнозначни. Той запали цигара, въздъхна, а в сърцето му живееше една единствена любов – Наталия. Разговаряха за много неща. Иван забеляза, че настроението й се подобри и му стана леко на душата.

  - Искам да ти кажа още нещо.- Каза Валя, положила лакти на масата и сключила пръсти в юмрук.–Нямам право да преча на взаимоотношенията ти с Наталия  и желанието ви да създадете семейство, и по тази причина ще махна детето, като това последно решение, ще бъде като нова клауза в документа, за който говорихме. И съгласно това последно решение след аборта, който ще бъде доказан със съответния документ, цялата процедура ще бъде невалидна. Колкото до работата която ми предлагаш, най – сърдечно ти благодаря. Разбира се, че ще приема! – И  се усмихна.  – Ще се радвам ако останем приятели!  Приемаш ли…?

  Той слушаше с изненада и недоумение словата й. Те се запечатваха завинаги в неговия личен дневник и го стоплиха. Както винаги не изрази силната вътрешна емоция, само се усмихна чистосърдечно и отговори:

  - Приемам! Има сделка… Приятели!

  Изпрати я до службата и се разделиха. 

----

© автор:Николай Пеняшки – Плашков (запазени авторски права) 

   Добрич 

ОТРАЖЕНИЕ - десета глава

Животът на Наталия преди срещата с Иван и баща й бе обикновено ежедневие – на работа, в къщи, контакти и срещи без съществена обвързаност.

Това, че представителите на мъжкия пол я задяваха, тя не позволяваше съществена близост. Въпреки това, че толерантното притеснение от силната страна беше мимоходна игра, която бе израз на внимание към всяка красива жена.

Мъжете привличаха с интелигентност и красноречие, но за нея все още не съществуваше близкия човек, който би могъл да запълни сърцето и душата й.

Но настъпи моментът, в който откри любовта на живота си в лицето на Иван. В началото усещаше тайнственост и въздържаност в поведението му. Тези качества я привличаха и по свой начин се опитваше да ги разгадае. Харесваше й неговата самоувереност, толерантност, а и желанието му да ръководи нещата; както се казва да хване бика за рогата. Усещаше в него огромна енергичност, изисканост и подреденост.

Беше събудена, мислеше върху всичко което се случи около нея, а за нещата които предстояха, не смееше. Имаше моменти, когато се притесняваше и не знаеше истинската действителност за смъртта на майка си. Вчерашният следобед и вечерта бяха щастливи мигове – срещата с баща й, и близостта с любимия, който все още спеше. Той бе смисъла на живота й.

Обърна се към него, прегърна го и му подари страстна целувка. Той се събуди и отговори по същия начин.

- Добро утро! – каза тя, погали го по челото и се усмихна.

- Добро да е! Как се чувстваш? – попита усмихнат.

- Щастлива. А ти?

- Аз също – отговори той, погледът му бе загадъчно – привлекателен, а очите леко присвити и предизвикателни… – Какво ще кажеш да се доизлежаваме?

- Съгласна съм! – отговори тя, разтривайки гърдите и корема, разбирайки намека му – Ще ме целунеш ли?

Той я притисна до себе си, а целувката бе дълга и продължителна, продължи по шията, раменете и сочните й гърди. Ръцете галеха фината кадифена кожа с желанието да запази този красив и нежен момент.

- Обичам те скъпи! Искам те завинаги!

- Той обходи с ръце гърба й. Сетне я целуна.

Мълчаха прегърнати и се наслаждаваха на тишината, която възвеличаваше любовта им.

- Знаеш ли? – тя наруши мълчанието – За мен ти си прекрасен човек, внимателен и толерантен… Ще ти бъда благодарна цял живот, за това което направи най – вече за баща ми! Нямаш представа колко те обичам! За това което ми разказа, не знам как си могъл да имаш доверие на непознат като него, особено в състоянието което е бил, имайки пред вид начина му на живот.

Сетне го целуна с цялата си страст. Очите й плуваха в сълзи. В този вид бяха още по – красиви. Иван предпочете да не казва нищо. Достатъчно бе да я прегърне…

- Благодаря ти, миличък!

Гледаха се в очите. Той обхвана с длани лицето й, после я целуна по челото.

- Знаеш ли? – каза той и след кратко мълчание продължи – Готов съм да ти дам цялото щастие, което е възможно да ти се случи!

В думите му се четеше искреност и топлота.

След като закуската беше готова, Иван покани Стефан.

- Добро утро! – поздрави той с ведра усмивка. – Как е момичето ми?

- Добро утро! Чувствам се щастлива…! – отговори тя усмихната, а очите й сияеха от щастие.

Топлото и ведро утро изразяваше настроението на тримата.

    ------------------
© автор: Николай Пеняшки - Плашков /Запазени авторски права/

  

ОТРАЖЕНИЕ - девета глава

- Какво ти е татко? – попита разтревожена Наталия – Ако трябва да се обадя на бърза помощ?

- Не, недей дъще! Само ми прилоша, ще се оправя! Вече съм по-добре. А и морския въздух ме освежава.

Всъщност Стефан се чувстваше значително освежен; само дето му дойде много и най-вече вълнението беше значително след срещата с дъщерята с помощта на Иван, на когото не би стигнало цял живот да отблагодари.

Задиша по-спокойно и на лицето му пробяга неопределена усмивка.

Причината за това болезнено вълнение беше трудният и невъзможен за сега отговор за двамата братя близнаци.

Но как да й каже, като единият беше неин работодател, а другия с когото също се познаваше и изпитваше и към двамата особено близки чувства, които Наталия не можеше да определи…, като че бяха родени и расли от един корен.

В случая тя не можеше да има приоритет към някой от двамата.

Наталия наблюдаваше баща си с неособено спокойствие, но същевременно се страхуваше за здравето му. Не желаеше да го притиска с въпроси, независимо че искаше да научи за брат си, но не знаеше, че са двама близнаци. Причината за това бе непростимата лъжа на майка й и на другите близки роднини.

Информацията която криеха от нея, може би криеше злонамерено поведение, или пък нещо друго.

През мислите и мина болезнена вълна, сещайки се за смъртта на майка си следствие от катастрофата, която беше потулена за известно време, а сетне получиха урната с праха и.

Спомените й бяха бегли по причината, че по него време беше малка.

Странното беше, че нито съпруга й и синовете не научиха навреме за ужасната катастрофа, причинила коварната смърт.

А тази все пак млада жена беше изцяло обгорена.

Точно по това време сестра й - нейна близначка беше в Германия и никой не можа да се свърже с нея, за да й съобщят за смъртта. Всичко това беше много странно и забулено в загадка. Времето минаваше и нямаше никаква информация за другата в чужбина.

Наталия и баща й мълчаха и гледаха към хоризонта, който очертаваше морската диря – с оттенък на синьо-златист цвят, представляващ своево рода отражение. А то изразяваше своята многозначителност, която можеше да определи само този, който притежаваше значими философско-психологически познания и усет, за да сравни природните и абстрактните явления и дадености с моментните човешки чувства и вълнения, дори и психологическо- емоционалната настройка.

Мълчанието продължи. Те усещаха дишането и влажния морски бриз, определящ колоритността на положението.

Цялото това моментно положение беше един вид поема, която изразяваше значимостта и своята самобитна мелодия за краткия човешки живот – с неговата красота, любов, нежност, изпълнен с препятствия, несгоди, омраза, подлост, потайности и жестокости.

Всичко това се случва не само в мълчанието, но и в бунта.

А мълчанието е също вид бунт…

Подобен вид мисли минаваха през мозъка на Наталия и баща й.

Те се разлистваха като прочетени и излитаха като есенни листа подгонени от влажния и не много студен вятър, който изпращаше отминаващото лято.

Дишаха с пълни гърди, и с надежда очакваха да се случат нещата, които ги вълнуват.

Лицата им грееха като слънце, и желаеха да посрещнат прекрасната вечер, усмивката на луната и искрящите звезди.

- Виждам, че си по-спокоен – каза Наталия и се сгуши в баща си.

- Да скъпа – отговори той, прегръщайки я с лявата си ръка. – Много ми липсваше. Жадувах за този момент.

- И аз татко… Извини ме за притеснението и многото въпроси …, а очите й се напълниха със сълзи.

- Няма нищо, дъще! Имаш право да знаеш!

Въпреки успокоението, в душата му се беше загнездило полузагаснанло въгленче и трябваше малко повече въздух за да се разпали, и по тази причина се стремеше да диша бавно и спокойно.

- Така е! Знам, че ти дойде много. Прости ми! Надявам се в скоро време да науча. Нали миличък? – тонът й бе мек, а в сърцето се таеше щастие смесено с тъга.

Тя все още бе облегната на рамото и слушаше неравномерното биене на сърцето му.

При друг случай той би й казал всичко, и въпреки това кой би могъл да бъде по-изгоден?

Стефан беше убеден, че колкото повече бави момента да каже истината на дъщеря си, толкова по-зле щеше да й се отрази. Предчувстваше, че няма да му се сърди а и нямаше за какво.

Ако й каже сега? Когато и да е, реакцията й щеше да бъде една и съща.

Двамата продължаваха да седят прегърнати, наслаждавайки се на свежия морски въздух, писъка на гларусите, небесната пелерина прегръщаща с нежността си родната земя, флората и фауната.

Спокойното море целуваше родния бряг с безкрайната си нежност, а къпещите се на смрачаване пореха с любов синята му мантия.

А то беше като огледало, върху което се отразяваше не само хоризонта, а и всичко останало.

__________ 

  автор: Николай Пеняшки - Плашков 

ОТРАЖЕНИЕ - осма глава

След като изпрати Наталия, Иван се прибра и реши да се обади на Стефан. Звънна на вратата му.

- Здравей! – поздрави усмихнат.

- Здравей! Влизай! – отговори Стефан.

- Как изкара днес?

– В разходка, телевизия, четене, дори и в размисъл. Ще пийнеш ли нещо?

- Бих желал безалкохолно!

- Има тоник и кола.

- Тоник! Това е добре, но върви с джин. След малко ще донеса – промени намерението си Иван, а в гласа му се усещаше лека нервност.

Стефан запали цигара и го погледна многозначително.

- Какво е станало?! – попита с недоумение – Извинявай, но не искам да бъда причина за неща, които могат да се случат около теб, а и не желая да се натрапвам! С една дума се чувствам неадекватно.

Иван слушаше думите му с привидно хладнокръвие. В него се бореха обърканост и припряност – смесени с нежни чувства към Наталия. Беше почти убеден, че тя е дъщерята на Стефан.

- Наистина… имам проблем който трябва да разреша, но засяга само мен! – отговори той, а лицето му изразяваше лека многозначителна усмивка – А колкото до това, което каза, нямаш основателна причина да се чувстваш така! Щом съм те поканил, значи съм преценил достатъчно добре. Моля те за последно, да не говорим повече на тази тема! Може би господ е решил така! Ще сляза долу, да взема джин – а усмивката криеше нервно и объркано настроение.

През това време Стефан извади лед от хладилника. Иван донесе питието, сипа в две чаши и сложи лед.

- Наздраве! – рече той.

- Наздраве!

Мислите на Иван летяха по Наталия. В настоящият момент, според него беше нетактично да сподели със Стефан близката съдба на Наталия с неговата версия.

- За какво се замисли, ако не е тайна?!

- Чувствам се объркан и затруднен, а и не знам как да започна за да ти кажа, тъй като ситуацията е доста забъркана. Нека оставим за друг път! – умълча се за кратко и продължи – Извинявай, но би ли ми казал, къде си живял със семейството си?

Стефан го погледна стреснат и притеснен. Дръпна нервно от цигарата и изпусна тънка струя дим. Очите му се помрачиха, заприличаха на неспокойна нощ, в която се виждаха две далечни и изоставени звезди, обгърнати с мъглявина – подобна на цигарения дим и задиша тежко.

Разтри челото и лицето си с дясната ръка, и впери поглед в лицето на Иван. В очите му се четяха смесени чувства. Преглътна от питието и въздъхна продължително. Заклати глава бавно и с положително намерение.

- Жилището ни е на няколко преки – нагоре по Владислав Варненчик. Апартаментът е доста голям и е на третия етаж. В него живее от доста време млада руса дама. Там все още имам багаж, книги, дори и семейни снимки. Имаше моменти, когато желаех да спра момичето, но не знаех как… и какво да я питам. Това желание и намерение, ми се стори много деликатно и невъзможно. Случвало се е когато съм минавал покрай нея, в сърцето ми да бушуват странни и смесени чувства. Питал съм се „защо ли живее там и дали има нещо общо с жилището?”. Не е ли много странно всичко това? А историята и обстоятелствата около апартамента са доста сложни и забъркани. Животът като дар божи е прекрасен, но всеки сам си го забърква и си дроби, и сърба попарата, особено когато е подведен от най-близкия до себе си, за добро или зло. Всички можем да допуснем грешки, които могат да се случат фатални.

Иван слушаше думите му, които бяха като лава, която изгаряше и унищожаваше всичко по пътя си. Стефан беше безумно прав. Знаеше, че му трябва да мине доста време, за да изгасне този вулкан. Мислеше как да реагира и какво да говори. Трудно му бе да каже, а може би не беше и момента за това, което знаеше по случая. И на кого да каже по-напред, на него или на Наталия. За сега предпочиташе да задава коректни и безболезнени въпроси, за да анализира ситуацията. Не желаеше повече да се натрапва, за да не рови повече в душата на човека, пълна с дълбоки рани. Но му се щеше да изясни още някои неща.

- Какво се е случило? – попита Стефан със затаен дъх – Какво има?

- Нищо… нищо ми няма! Защо питаш? – замисли се и попита неочаквано – Извинявай, но как се казва покойната ти съпруга? По каква причина е отсъствала от Варна с дъщеря ти? А нейното име?!

Стефан не очакваше подобни въпроси. Те се забиваха като пирони в сърцето му. Почувства се като закован. Очите му изглеждаха като мрачна и дъждовна нощ, пълни със страх и тъга.

Иван усети всичко това и реши да овладее положението.

- Съжалявам за безпокойството! Предполагам как изживяваш всичко това. Искам да ти помогна да откриеш дъщеря си. Иначе не бих ти задавал подобни въпроси. Моля те, позволи ми това!? Все пак от някъде трябва да се тръгне! Ами-и-и ако дойде моментът да се изправиш срещу нея, как би реагирал?

Стефан го гледаше като прострелян, прикован и уплашен. Като че гърлото му пресъхна и е заседнала буца в него. Дишаше бавно и тежко. Имаше усещането, че в мозъка му пълзяха рояк мравки. Глътна от питието, за да дойде на себе си и въздъхна.

Телефонът на Иван наруши тишината.

- Здравей, скъпа!

- Може ли да се видим?

- Кога?

- Тази вечер! Моля те, имам нужда от теб! Обичам те, скъпи!

- Не мога в момента, зает съм! Бъди сигурна, че това не е повод за ревност!

Иван и Стефан поговориха около петнадесет минути.

- Имам усещането, че знаеш нещо за дъщеря ми и не смееш да кажеш.

Иван запази привидно спокойствие. Опита се да запази това, което знаеше, за известно време, докато дойде подходящият момент, за да разкрие истината. Тя бе като огледало, в което всеки можеше да се огледа продължително, за да види не само облика си, но и внимателно да разбере и проучи отражението на собственото си „его”, променено във времето. А дали ще се хареса…?

В края на краищата, една такава ситуация важи за всеки. Никой не може да избяга от този момент, стига да не е последния на диханието си… А тогава…?

- Да не те задържам? – рече Стефан, нарушавайки мълчанието.

- Не! Не ме задържаш – отговори събеседникът му замислен.

Сетне звънна на Наталия.

- Да не те събудих? – попита той виновно.

- Не, не си. Лежа и си мисля, кое е по-важно за теб, разговорът ти или аз? Може би…?

- Не говори така! От самото начало ли започваш така?

- А за какво да мисля по това време? Цяла нощ ли ще водиш разговори?! Това ли са чувствата ти към мен?

- Знаеш ли защо ти звъннах?

- Да кажеш, че няма да дойдеш ли?!

- Не – е – е, напротив! Скоро ще бъда при теб.

- Нима! Реши ли се?

- Не ме ли искаш? Кажи ми, за да знам какво да правя!

- Сам прецени!

- Слава богу!

- Как искаш да дойда? Изкъпан или не? – попита той с ехидна усмивка.

- Подиграваш ли се? За каква ме мислиш?

- Не разбираш ли от шега? Независимо от всичко, трябва да знаеш, че те обичам! В движение съм и скоро ще дойда.

- Сериозно ли…? Реши ли се най-сетне? Защо не ме попита дали те искам? Как си позволяваш да ме безпокоиш след полунощ?

- Добре тогава. Съжалявам за безпокойството. Имах сериозен разговор, за да изясня някои неща, но явно няма да се разбираме, въпреки че се влюбих в теб. Болезнено ще ми бъде да те забравя. Може би нямам право да ти говоря така. Въпреки малкото време, откакто се познаваме, имам чувството, че ти ще бъдеш жената на живота ми. Струва ми се, че ако те загубя, ще остана заклет ерген. Щом не желаеш да дойда, въпреки че ми звънна - когато можеше да спя. Колкото и да ми е болно ще изпълня желанието ти, за да не те притеснявам. Знай, че не бих те забравил никога! Чао!

- Чакай, чакай, моля те, не се прибирай! – каза тя, дишайки учестено – Исках да проверя чувствата ти към мен. Като дойдеш, ще говорим!

- Ти си била голяма лудетина и хитруша! – отбеляза усмихнат Иван, като че камък бе паднал от сърцето му.

Изкараха една прекрасна вечер, изпълнена с много нежност и красиви чувства.

Призори сънят му бе неспокоен, дори започна да бълнува. Наталия слушаше думите му внимателно, но и неспокойно.

Някакъв глас проговори в нея и намери подходящия момент да го събуди нежно с целувка.

- Добро утро! Хей, сънчо, събуждай се! – и се усмихна.

- Добро да е! Знаеш ли, че ти си една сладка лудетина, която плени сърцето ми? Обичам те!

- Аз също, скъпи! Дори повече от теб! Преди да те събудя, бълнуваше и това, което каза, ми направи голямо впечатление. Мисля, че сега не е момента да те питам. Дори спомена и за мен.

- Шегуваш ли се?! – попита учуден той.

- Не, сериозно говоря! Предлагам да се изкъпем, закусим и ще говорим!

- Скъпа… колко стана часа? – попита Иван, разтривайки челото и слепоочията си с цел да се разсъни.

- Часът е девет – отговори тя, поглеждайки часовника, който бе на нощното шкафче.

- Благодаря! Ще се обадя в офиса на колегата, който ме замества, когато отсъствам. Освен това от две години не съм ползвал отпуск.

- Ще се радвам да я ползваш! Да се съчетае с моята и да прекараме красиви и щастливи дни.

Той се усмихна и се замисли. Наистина беше време да разкрие действителните факти на Наталия и после на баща й. Нямаше смисъл да протака повече.

След като Наталия се изкъпа, Иван свърши същото. По характер не обичаше да излива душата си пред когото и да било и за проблемите, които го притискат. В случая нещата бяха съвсем други. Виждаше в Наталия нежността, любовта, интелигентността, порива на вятъра, бурята в морето, утрото което ражда деня; и всичко прекрасно което допълваше, и оформяше другата половина на сърцето му. Душите им се преплитаха, прегръщаха и целуваха. Сърцата пулсираха в хармония и се сливаха. Мислите му работеха бързо и се гонеха на приливи. Очите му – два черни въглена, бяха подпалени наново от жаркия пламък на любовта, която никога нямаше да изгасне.

Той влезе в кухнята с приятна усмивка.

Наталия се обърна към него, свали престилката, с която шеташе, преметна я на близкия стол, приближи се към любимия; прегърна го и се целунаха продължително.

- Как искам всеки ден да сме заедно, дори и нощите, да си помагаме, да споделяме всичко, което ни вълнува и обичаме! Искам да знаеш, че мразя измамата и лъжата! Както мога силно да обичам, така и мразя! Имам причини за това…

- Аз съм на същото мнение! Затова трябва да знаем всичко един за друг, за да се опознаем напълно! Желателно е да нямаме скрити помисли. Извинявай, но ще изляза на терасата да изпуша една цигара – каза той с усмивка – Разрешаваш ли?

- Защо на терасата?

- Не ми е удобно вътре.

- Сядай, ще ти правя компания! – предложи тя, като притисна раменете му – Няма за какво да се притесняваш! Аз също понякога паля по някоя друга цигара с кафе, или когато съм на банкет. Обичам да се веселя и танцувам. Освен това съм много добра танцьорка. Минала съм през тази школа.

- Браво! Кои са любимите ти танци? – попита Иван с усмивка.

- Българските, латиноамерикански, гръцки и други.

- Я – я – я гледай каква танцьорка си имам! Радвам се! Предполагам, че имаш и други скрити заложби!? – беше приятно изненадан.

- Предполага се! – отговори тя с усмивка – Предлагам да закусим, а след това ще решим какво ще правим!

- Дадено! Но първо искам една целувка!

След закуската Наталия сипа кафе и натурален сок. Иван подразбра, че донякъде се допълваха и по вкусови качества. По подредбата и хигиената си личеше, качеството й като домакиня. Обади се на колегата си да го замести, докато е в отпуск. Запали цигара, погледна сериозно, но и с любов красивите й очи. В душата му пърхаха възможно най-нежните чувства, които можеше да изпитва. Хвана ръката й и се усмихна.

Тя усети всичко това и отговори по същия начин. Беше решен да каже всичко за баща й по най-деликатния начин. Притесняваше се да не загуби любовта, а освен това каква ли щеше да бъде реакцията й спрямо баща си, като се имаше предвид, че от малка не го е виждала? Срещата сигурно щеше да бъде болезнена и за двамата. А за братята й…?

- Натали, имаш ли снимки на родителите си и ако е възможно да ги видя?

- Може! Защо питаш? А-а-а… и между другото, снощи, преди да дойдеш, ми подметна нещо! Спомняш ли си?

- Беше ми разказала за тях. Затова питам… Сещам се какво ти казах снощи!

- Извинявай, че те прекъсвам, но нека отидем в хола! Ще долея кафе и сок! – предложи Наталия.

Влязоха в хола, който беше обзаведен в доста изискан стил. В ъгъла, откъм остъклената част имаше кактус и непосредствено до него, на красиви стойки бяха поставени вази с цветя. Библиотеката бе доста голяма и претъпкана с книги. На подходящо място беше инсталирано пиано, а непосредствено до него и китара.

- Я виж… какво има тук?! – възкликна Иван изненадан и възхитен.

Освен професията, музиката живееше в него, действаше като животворна и притегателна сила, наред с рисуването и дизайна. Той инстинктивно седна до пианото и засвири „Лунната соната”. Музиката се лееше във въздуха, вливаше се и затопляше сърцата на двамата. Наталия застана до него и го прегърна през рамо.

- Разкошен си! С една дума съм възхитена!

Иван грабна китарата, провери дали е настроена и изпълни едно парче на „Куинс”. След кратко мълчание, през което той я гледаше в очите и изпълни за финал песента от филма „Осъдени души”.

Наталия седна на коляното му, прегърна го и помилва по челото, и лицето. След това положи глава на рамото му. Така постояха известно време. Иван беше я обхванал през кръста.

- Знаеш ли, че кафето изстина? – каза той с лека усмивка.

- Сега ще го стопля.

Малко след това, седнали един срещу друг, пиеха кафе и натурален сок.

- Ако искаш да запалиш цигара, не се притеснявай! – подкани го тя и сложи пепелник на ниската маса. – Дори и аз ще ти прави компания!

Тя взе не много голям албум и го поднесе на Иван. Той се загледа в картините на отсрещната стена за известно време, а на лицето му се появи привлекателна и одобрителна усмивка.

- Картините са прекрасни! Кой е художникът? – попита възхитен.

- Моя милост! – отговори кратко тя с особена усмивка.

- Имаш голяма дарба! – отговори усмихнат.

Наталия го гледаше притеснена. В нея живееха смесени чувства…

- Знаеш ли… струва ми се, че има нещо, което те притеснява и вълнува, и търсиш подходящия момент да ми кажеш?! Казвай това, което знаеш, за да ти олекне! – промени темата Наталия.

Иван не очакваше тази промяна в разговора. Нормално беше да се случи.

- Имаш право! Трябва да се абстрахирам от притесненията в мен!

- За какво говориш?! Свързано ли е мен?!

Колкото и да се опитваше да запази спокойствие, вълнението му се усещаше.

- Така е! Мм-м-м – реагира той, гледайки я в очите, кръстосал крак върху крак, сключил ръцете в юмрук върху коляното и след продължителна тежка въздишка продължи.

– А-а-а - м - м… първо притеснението ми е в това, да не загубя любовта ни!

- Какъв е проблемът? Защо мислиш, че ще загубим съществуващата ни близост? Бъди сигурен, че няма да се случи!

- Обещаваш ли?

- Обещавам! – отговори тя, като го гледаше нежно – Вярвай ми! Моля те, не ме дръж в неведение и напрежение?!

- Добре-е-е! – каза той, запазил позата, която беше заел – Как би реагирала… ако разбереш… че баща ти е жив и се изправи срещу теб?

Тя изтръпна от неочаквания въпрос. Като че ток мина през нея. Усети пареща болка в гърдите. Очите й се разшириха. В този си вид изглеждаха още по-красиви. Задиша учестено. Глътна от безалкохолното и запали нервно цигара.

- О-о-о, Господи! Какво говориш?!… Сигурен ли си?… Нима е възможно?!

Той мълчеше, гледайки я в очите, подреди мислите си и продължи:

- Хм-м-м!… Как да ти кажа?… Възможно е! Моля те, отговори ми на въпроса? Предполагам, че си мислела за него?! Би трябвало да таиш някакви чувства?! Искам да знаеш, че познавам баща ти!

- Познаваш баща ми?! Ти-и-и… сериозно ли говориш?

Иван отключи ръце и смени позата. Разтри челото и слепоочията, отпи от сока и запали цигара. Хвана ръката на Наталия, целуна я и я погали по косата.

- Прости ми, скъпа! Моля те! Вярно е. Дори сме в много добри отношения. Запознанството ми с него стана случайно. Разказа ми съдбата си, която напълно съответства с историята, която чух от теб. Това е, което исках да ти кажа…!

- Миличък, това не трябва да те безпокои! – гледаше го с широко отворени очи - Чувствата ми към теб няма да се променят! – отговори тя, като го прегърна и целуна – Знам, че все още няма обяд, но предлагам да глътнем по една малка водка за отпускане!

Тя стана без да чака отговор, сложи две чаши на масата и наля водка „Търговище”. Сипа и натурален сок.

- Наздраве, скъпи!

- Наздраве!

Мълчаха. Държаха си ръцете, като че се сливаха един друг.

- Може би чакаш реакцията ми…? Въпреки че от малка не съм го виждала, нямам моралното право да имам лоши чувства към него. По-скоро бих имала неприязън към вторите си родители, ако са знаели някаква истина и са криели от мен. За покойната ми майка нищо не мога да кажа! Предполагам, че с течение на времето от баща си бих могла да разбера каква е истината, колкото и да е болезнена.

- Натали, нека да разведрим атмосферата! – предложи Иван с приветлива усмивка – Чувствам се прекрасно с теб и изпитвам желанието да усетя дъха ти, аромата на нежната ти кожа и…

Разговаряха доста време на различни теми.

Само времето можеше да покаже какво ги очаква по нататък.

_______________

© автор: Николай Пеняшки - Плашков   /Запазени авторски права/

гр.Добрич